Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Kазват, че природата е най-добрият художник. Доказателство за това твърдение можем да намерим в Северозападна България, където се крие едно от най-невероятните й творения – Белоградчишките скали. Показателни са и думите на писателя Антон Страшимиров: „Пред фантастичните видения на Белоградчишките скали, човешката фантазия е ограбена, абсолютно ограбена с всички свои капризи!“ Тези невероятни творения на природата се намират в района на град Белоградчик, в Западния Предбалкан. Ако сте в Южна България трябва да преминете задължително Стара планина. За жителите на София най-добрият маршрут е по пътя към Монтана и от там да се отклоните към Белоградчик.

Простират се на близо 30км дълъг участък и се разделят на три групи – Фалковска, Централна и Збеговска.

Белоградчишките скали образуват ивица с приблизителни дължина 30 км и ширина до 3 км, включена между връх Ведерник, намиращ се в планинския рид Ведерник и околностите на село Белотинци.Скалите са изградени от пъстри пясъчници, богати на хематитов пигмент (железен оксид), който придава червеникаво-кафявия им цвят. Ерозията пък им е придала най-причудливи форми, към които са измислени и истории от местните жители. Обявени са за природна забележителност през 1949 г. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта. Изумителните скални образувания векове наред вдъхновяват човешкото въображение, което ги кръщава с най-причудливи имена.

Преди 230 млн. години Белоградчишките скали са били дъно на море. След отеглянето на вoдата, меките варовикови скали се огъват под влияние на метеорологичните условия и придобиват форми, които изумяват днес с приликата им с хора и животни.

Повечето хора смятат, че Белоградчишките скали са тези около крепостта „Калето”. Скалните образувания обаче се простират на площ от около 100 кв. км. – от село Рабиша на запад до село Белотинци на изток. Някои от скалите достигат до 200 м. височина.

Всяка скала си има име, което пасва на нейната форма или някоя от характеристиките й. За някои от скалните образувания има предания, които са стигнали до нас дори в няколко варианта. Затрогваща е тъжната история за монахиня Валентина и овчаря Антон, останала е легенда и за друга красива българска девойка, която стои зад скалите, наречени Ученичката и Дервишът, красивата дъщеря на местен златар Златинка. Разказ за любов и смърт таи според местните и Боров камък от Фалковската група, която разказва за любовта на овчаря Божан и хубавата Елена.

Като приказка звучи и легендата за появата на Близнаците от Збеговската група. Тя разказва за семейството на Радул и Благуна – богати, но щедри и всеотдайни хора, които с мечтаели да имат рожба. Страховита история разказва за появата на Орлов камък от Фалковската група. Като знак за признателност към смелостта на смелия хайдутин Велко сред Белоградчишките скали се дали име на канарата Велкова глава, разказват местните.

За някои от скалите няма легенди, а са им дадени имена заради причудливите им форми. Така Момина скала е оприличена на глава на младо момиче, а Пчелен камък е именуван заради рояците диви пчели в подножието му. Името на скалата Кукувицата идва оттам, че когато през нея свистят ветровете, звукът много напомня песен на кукувица.

На изток във Фалковската група се намира Момина скала (с форма на глава на момиче), Пчелен камък, Орлов Камък и Боров камък.

Збеговската група включва каменните формации носещи имената: Близнаците, Магаза, Борич и Еркуприя.

Централната група е съставена от най-разнородни и многобройни скални релефи, носещи имена на животни, хора, които действително спират дъха с поразителната си прилика с даденото им от хората име. Ето както може да се види в този регион:

• Мислен камък
• Конникът
• Мадоната
• Дервишът
• Метохът
• Ученичката
• Овчарчето
• Адам и Ева
• Велкова глава
• Кукувицата
• Гъбите
• Мечката
• Лъвът
• Камилата
• Монасите              

• 

Белоградчишката крепост, или известна като „Калето“ в региона е една от най-запазените в страната. Съществува още от римско време. Построена е вероятно между 1 и 3 век сл.Хр. с цел да контролира пътя за град Рациария ( в близост до село Арчар, около Видин). След римския период, крепостта попада в пределите на Византия, и в последствие в края на 7 век е част от територията на новосъздадената Българска държава.

По времето на цар Иван Срацимир (1356г.-1396г.) крепостта била разширена и укрепена. През 1396 година османците я завладели и по-късно я преустроили. В нея е бил поставен гарнизон за защита на западната част на империята и за потискане на въстанията на българите.

През 1850 г., когато Белоградчишкото въстание било разгромено, водачите му били извадени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. На това място днес се издига паметник в чест на подвига им. През 1885 г., по време на Сръбско-българската война (1885 г.) крепостта последно е била използвана като военно съоръжение. Обявена е за архитектурно-строителен паметник в бр. 41 на Държавен вестник от 1965 г.

Крепостта се състои от 3 двора с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени (височина до 10 м) са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15-16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

Най-високата точка на крепостта, наречена Първа плоча, разкрива красива гледка към Стара планина.

Преди няколко години крепостта получи международна слава, когато чужди туристически издания я описаха като излязла от филмите „Властелинът на пръстените“ по книгите на Дж. Р. Р. Толкин.

На 25 км от скалните шедьоври на природата се намира една от най-големите български пещери – Магурата (над 2500 м). Единствено в нея могат да се видят скални изображения, рисувани с прилепно гуано (тор). 10 000 г. пр. Хр. В района са открити над 100 пещери, представляващи предизвикателство за любителите на силни усещания и приключения. На 6 км от Белоградчик се намира и пещера „Козарника“, където е открито най-старото сведение (предполага се) за присъствието на хора в Европа. 

Ако се чудите къде в България първи посрещат слънчевите лъчи, отговорът е на Северното Черноморие, или по-точно на малкото, но гостоприемно селище на нос Шабла. Град Шабла е разположен на 72 km на изток от Добрич, на 25 km на североизток от град Каварна и на 7 km на запад от нос Шабла. Самият нос е варовикова скала, с височина до 10 м над морското равнище. Нямаше обозначени табели за него от селото Шабла, но се ориентирахме по бяло-червения силует в далечината и само след 6 километра след него се озовахме пред гордата осанка на фара.

В античността тракийското племе гети обитава тези места, районът е част от Одриското царство. Множество тракийски надгробни могили се извисяват в околността и свидетелстват за тази епоха. Античното тракийско поселение от VI-V в. пр. Хр., прераснало в края на II в. пр. Хр. в пристанищен град, е открито при днешното рибарско селище „Кария“ на нос Шабла. Интересно е да се знае, че връх Кария на Антарктическия полуостров е кръстен на селището Кария. Според кмета на града Шабла е открито най-старото технологично обработено злато в света, предхождащо с петстотин години крупните находки от Варненския халколитен некропол.

Фарът на нос Шабла е най-стария и най-високия у нас – цели 32 метра. Построен е по френски проект през 1856 година. Боядисан в бяло и червено, той е единствения фар в България с тази разцветка, като до 30те години е бил бял. Фарът повече от век и половина указва пътя на мореплавателите в Черно море и предпазва корабите от сблъсък с подводен риф, който е с дължина близо 1 морска миля, както и от затъване в плитчините между нос Шабла и село Тюленово. Гръмотводът му е позлатен.

Бялата му светлина просветва три пъти на всеки 25 секунди, като при добра видимост се забелязва от разстояние 17 морски мили.

Шабленци не без гордост споделят, че притежават умалено копие на едно от седемте чудеса на древния свят – Александрийския фар. 132 са стъпалата, които водят до халогенния прожектор, който стои на неизменна вахта и осветява пътя на корабите.

В стените на кулата преди повече от 10 години е вградено послание за бъдните поколения. Посланието на пазачите трябва да бъде отворено през 2056 г. То съдържа данни за разстоянието от брега до фара. Мъжете измерили, че разстоянието е 13 мeтра, а според запазени статистически данни през 1948 г. то е било 29 м. Пазачите искат това разстояние да бъде измерено и сравнено след години.

Макар и да е в рамките на военна зона, има дни в седмицата, в които фарът може да се посети. На караулката на фара е гравиран образа на султан Абдул Меджид-рядкост за времето си да се оставят образи върху постройката му, което показва, че той е имал значение за местността или самото съоражение.

Любопитно е, че именно тук е работила и единствената жена пазач на такова съоръжение – Тодорка Хаджииванова. Дамата и нейният съпруг Иван дълги години са обслужвали фара. Днес техният син Атанас Атанасов е наследник на професията им и е началник на морското навигационно съоръжение. Паленето и гасенето на фара зависи от изгрева и залеза на Слънцето.

Противоречиви са мненията за спорния „Енергиен парк на пирамидите“, построен непосредствено до ограждението на фара. Пирамидалните конструкции и съоражения са 4 на брой и са разположени по протежението на фара.Паркът е построен през 2014 година и е дело на арх. Кристиян Маркулев. Мнозина намират множество масонски символи и елементи в него.

Пирамидите, колоните, шахматния под, отвесите – всички тези елементи, които присъстват в храмовете на масоните, са факти които дават основание за подобна хипотеза. В информационната табела към обекта също са изброени много ключови за масонската лексика термини – “Велик Изток”, “Светлината”, споменава се празникът Еньовден – основният празник на масоните.

В голяма табела ,авторът подробно описва своята концепция за своята арт инсталация, като посочва, че идеята му е била да покаже връзката между геометричните елементи, фалическото стърчене на фара и пътеките около него, като твърди, че важен е пътят, не толкова целта. Вдъхновен от правите линии на фара, от пирамидата на върха му, от връзката между космическото и човешкото, той преплита по авангарден начин всички тези елементи и символи в една голяма пленерна инсталация.

Въпреки значителната инвестиция в модернизиране на нос Шабла и привличане на повече туристи с този проект, обшествеността има противоречиви мнения за арт конструкцията.През 2016 годиниа обшината бива разследвани от прокуратурата за неправомерно похарчени пари без реална полза за нея. Макар, че за посетителя конструкциите изглеждат доста авангардно и атрактивно на фона на 160 годишната история на Фара, местните хора смятат за неоснователно и разточително усвояването на над 350 000 лева за подобен арт проект, при условие, че има много по-спешна нужда от укрепване на брега, който е подложен на постоянната корозия на морето.

Независимо от развоя на делото, енегрийния парк продължава да посреща туристите като предверие на фара и да предизвиква тяхото любопитство. Оставяме на времето да рещи дали модерното изкуство има място при историята.

На територията на България съществуват множество скални манастири и черкви – в околностите на Провадия, „Аладжа манастир“ край Варна, в района на Карлуково, на Трън, на Видин, в Хасково. Скалните манастири в страната ни са предимно концентрирани в северната и част. Те са били изграждани на труднодостъпни места в карстови скали, като са служили за убежище на аскети или на християни, които са били преследвани за вероизповядването им.

Скалният манастир „Св. Димитър Басарбовски“ се намира в непосредствена близост до Русе, в землището на село Бесарбово, в скалите край река Русенски Лом. Това е единственият действащ скален манастир в съвременната територия на България. Този факт беше основателна причина да се запътя в посока Русе през един от почивните дни през месец май, както и желанието ми да се потопя в живописното дефиле на река Лом.

Скалният манастир се намира само на 10 км от Русе, 104 км от Велико Търново и 80 км от Букурещ и може лесно да се намери благодарение на точните указания по пътя. За да се стигне до него, трябва да се премине дълъг, тесен път, който лъкатуши около коритото на река Русенски Лом. От едната страна са надвесени стръмни скали, а от другата е водата. Разстоянието от селото до храма е повече от километър.

Първата гледка, която се открива пред всеки наближил манастира, е на две големи цветни икони, изографисани в скалата.

До тях и издълбаната в скалата църква водят тесни стръмни стъпала, старателно изсечени в камъка. Огряна от слънцето църковната стенопис в непристъпния скален масив, събужда у посетителя чувство за смиреност и красота.

Манастирът е функционирал през вековете наред с близките и прочути скални манастири край село Иваново, също по поречието на река Русенски Лом, както и скалните манастири край близкия средновековен град Червен. Край Русе се е намирала и скалната черква „Св. Петка“, която е засипана и унищожена при строителство на мост над река Русенски Лом преди 40 години.

Най-ранните исторически сведения за манастира са почерпени от османските данъчни регистри от ХV век. Паисий Хилендарски същ споменава манастира в своята „История Славяно българская“. Един от основоположниците на археологията в България, Карел Шкорпил, един от двамата братя Шкорпил, първи тръгва с експедиция по течението на река Лом за да опише Басарбовския манастир. Братя Шкорпил, наред с други археолози са имали отговорната задача да изследват и опишат археологически разкопки и места, поставена им от основания Комитет за старините към Народния археологически музей през 1911 с цел да се създаде археологическа карта на България.

Манастирът е създаден по време на Второто българско царство през 12-13 век. В този район на река Русенски Лом и притоците й Бели и Черни Лом, долу-горе по същото време, са изградени още няколко скални манастира, останките на немалко от които личат и до днес. Скалите в района са варовикови и много ронливи. Те са били издълбавани за килии от монасите-исихасти в онзи период.

Най-известният обитател и вечен игумен е Свети Димитър Басарбовски, роден през 1685 г. и прекарал целия си живот в манастира. Името на св. Димитър Басарбовски, закрилник и някогашен монах на манастира, се среща още в „История славяноболгарская“, споменато още от Паисий. Първото чудо, което преподобният монах сътворил след смъртта си, е излекуването на сляпо момиче. В житието на Св. Димитър Басарбовски се споменава за неговото безкрайно смирение. Веднъж, без да иска, той стъпкал гнездото на птичка, която се била настанила на земята, недалеч от манастира. С молбата да му бъде простен този грях, Св. Димитър Басарбовски ходил три години бос с крака, причинил вредата, без да се бои от студ и лошо време.Нетленните му мощи стоели години наред под водата на реката, докато селяни ги открили и пренесли в скалната обител.

Светите останки от мъченика вършели чудеса и при тях се стичали на поклонение хора от различни кътчета на страната. При една от руско-турските войни обаче генерал от руската императорска армия решава да пренесе мощите в родината си. Измолени от румънски вярващи, по-късно чудотворните останки на монаха са били дадени като награда на Влахия. Така от юли 1774 година свитите лечебни мощи са в патриаршеската катедрала „Св. св. Константин и Елена“ в Букурещ. И до ден днешен хора от цяла Румъния и други краища на славянския свят се покланят пред светите нетленни останки на Басарбовския мъченик.

Влиза се в красиво озеленен двор, а пътека отвежда до кладенеца, изкопан от преподобни Димитрий. В подножието на скалите се намират две стаи и пещерата трапезария, построени през 1956 година. Поклонниците се изкачват по 48 стъпала, които ги отвеждат до скална площадка. Там се намира ниша, в която според преданието спял преподобни Димитрий. Южната стена на черквата е изградена от каменни блокове. Това дава представа как са изглеждали и останалите черкви в скални манастири, когато са били съхранени в тяхната цялост. За съжаление няма изографисани икони, нито има данни за такива.

Вдясно е скалната църква с дърворезбован иконостас, изработен през 1941 година. До него се намира голяма житийна икона на светеца, който е изобразен в цял ръст и около него десет житейни сцени с надписи на румънски (с кирилица) и гръцки език.

Не е известно кога манастирът е бил изоставен напълно и останал без монаси. Но в средата на ХХ век той е бил възобновен от монах Хрисант. Той идва от Преображенския манастир, Великотърновски манастир през 1961.Тогава са изградени и нови жилищни помещения.

В отделна тясна пещера се намира гробът на отец Хрисант, издълбан от самия него за само 100 дена. релефно портретно изображение.

В подножието на скалите се намират две стаи и трапезария, издълбана в скалите. На мястото на някогашните жилищни помещения високо в скалите сега се намират укрепени тераси, достъпни за туристи.

През 2005 година в двора на манастирския имот е започнал строеж на нова църква „Св.Преображение Господне“. Същата година Румънската патриаршия подарява на новопостроената църква икона с частица от мощите на Св.Димитър по повод 320 години от неговото успение. В момента на моето посещение, църквата се изографисваше и беше затворена за поклонение и посещение.

Цялата обител и дворно място се поддържа от един йеромонах по настоящем.

Близо осем века по каменната стълба на Басарбовския манастир ,водеща към скалната църква не спира потокът от хора, дошли от близо и далеч, за да запалят свещица и да се помолят Богу, в обителта, която е гордост за региона, за Българската църква и за всички християни.

Тракийските гробници и светилища са единствените почти изцяло запазени представители на монументалната култова архитектура на древните траки. Основна заслуга за тяхното запазване до наши дни е, че почти всички те се намират засипани в надгробни могили. На територията на България има над 60 хиляди такива тракийски могили, от които са проучени едва около 1000. Аналогични на тракийските могили и гробници се откриват също в Северното Причерноморие, край Кавказ, в Мала Азия и Средна Азия.

Най-голямо съсредоточаване обаче е в България, което показва къде е бил центърът на тази култура. Тракийската и гръцката култура се развиват под влияние на Месопотамия, Персия, Египет и Микена. Паралелно с това обаче наблюдаваме и една неподражаема оригиналност в Древна Тракия, която е характерна единствено за нашите предци – траките.

Известни разкрити гробници на територията на България са:

Казънлъшката гробница -разкрита 1944 год, съдържаща изключителни стенописи, по настоящем посетителите имат достъп само до репликите им

Староселската гробница– най-мащабният, към днешна дата, открит тракийски царски комплекс с мавзолей Vвек пр. Хр.

Свещарската гробница -намира се край село Свещари, Разградско, датира от 3 в.пр.Хр.

Голяма Косматка – намира се до град Шипка. Там са открити едни от най-величествените и богати тракийски гробници с изцяло запазен гроб на тракийския цар Севт III, погребан със своя кон

Мезешката гробница намира се източно от село Мезек на хълма Мелтепе. Тя е една от най-колосалните тракийски гробници в България.

Александровската гробница -намира се край село Александрово, област Хасково. Гробницата датира от IV век пр.Хр. и е принадлежала на знатен аристократ или тракийски цар. Тя е едно от най-значимите открития на археологията в България, като най-запазени от нея са стенописите, които са уникални по рода си.

Могилата Шушманец -намира се близо до град Шипка. В нея се помещава храм, датиран от IV в пр. Хр. Архитектурата му прилича на слънчев диск с лъчи. Друга открита могила покрай Шипка е Светица, датираща от 5в.пр.Хр.

Караново -намира се в село Караново, община Нова Загора. Тя е част от Карановската култура на Карановската селищна могила в Тракия и е една от най-старите в Европа. Могилата датира от късната медна епоха – около 4000 пр. Хр

Античната куполна могила край Поморие Кухата могила е най-голямата, разкривана по българските земи. Тя се намира на около 1 km от град Поморие, (Област Бургас), на 300 m от автомобилния път Поморие – Бургас. Разположена е в района на Станцията за овощарство. Архитектурата на съоръжението е уникална за Балканския полуостров. Местоположението на могилата е скрито от пътващите, затова се влиза през вход, който след 200 метра навътре в лозята разкрива археологическия обект.

Входът на могилата отвежда през 22 м дълъг коридор към кръгла камера с диаметър 11,60 м, която изумява със своята архитектура. Съоражението представлява оригинална комбинация от типична тракийска гробница и римски мавзолей (хероон).

Датира от ІІ-ІІІ век след Христа и според учените в кръглата й като ротонда зала с висок свод са се извършвали религиозни езически обреди.Стените на залата наподобяват полуцилиндричен свод. В центъра има куха колона, която се разширява нагоре и слива с външната стена от където идва името на античната постройка : Кухата Гробница. Повечето изследователи твърдят, че могилата е била предназначена за мавзолей на знатен владетел и за обредни ритуали, или била с финкции на ХЕРООН (култова сграда, мавзолей ) .В кухата част е имало стълбище водещо до върха на постройката, но поради ронливостта на варовика е пропаднало.

Причина за това заключение е, че по време на разкопките 1957-1958 година, никъде не са намерени останки от погребения и саркофази. Стилът, в който е построен този мавзолей, е напълно римски. Тук дори тухлите, които са използвани, са типичните за римски градеж. Сградата наподобява архитектурата на римските мавзолеи. Такива са имперските, но те са по-големи и са на по няколко етажа. Имат подобна кръгла зала с колона по средата и с ниши в стените, където са поставяни урни с праха на мъртвите. Единственото общо нещо, което има сградата с тракийска гробница, е, че след като е била построен , е била затрупана и оформена като могила. Това го има само при траките с техните погребални съоръжения,

От вътрешната стена на кухата колона е имало вита каменна стълба, която е отвеждала на повърхността на могилата. По околовръстната стена на гробницата има пет ниши, в които били поставяни урни или статуи на покойниците.

Сградата е била невероятно богата, но е ограбена още в древността от иманярски набези. Анхиало, както е старото име на Поморие, е било развито и проспериращо селище. От тук е минавала голяма част от търговията на Константинопол. Разстоянието е можело да се премине по море само за един ден. Разположението му е стратегическо, от тук преминава пътят към областите Мизия и Тракия.

Могилата е известна на местните жители още в годините преди Освобождението на България. Според преданието, на това място имало чифлик. Там двама овчари, докато пасели овцете си, пробили отвор над могилата и влезли вътре. Братята Карел и Херман Шкорпил, основоположниците на българската археология са направили първите скици, чертежи и със своите публикации запознават цялата световна общественост с този забележителен архитектурен обект.Според проф.Александър Фол, жреците гадаели волята на бог Сабазий, който денем наричали Аполон, по силата на лъчите, проникващи през кухата колона, когато Слънцето достигало зенита си. Когато обаче Слънцето достигало в „долната хемисфера на земята“, те запалвали огън на олтара-огнище и гадаели волята на своя Бог по играта на пламъците, които искрели през отвора и се отразявали на нощното небе. По време на този ритуал бог Сабазий бил наричан Дионис.

Внушителна по размери, изградена от камък и тухли, с уникален гъбообразен купол – поморийската могила е единствена по рода си на Балканския полуостров.

Град Бяла на Черноморието е разположен по протежението на пътя свързващ Бургас с Варна и се смята като средна точка между Северното и Южното Черноморие.

Градът се намира на границата между Варненска и Бургаска област, почти на равно разстояние от областните градове Варна (56 км) и Бургас (70 км). Най-близкият град до Бяла е Обзор, който се намира само на 5 км.

Любителите на археологията и историята от 2014 година имат възможността да се гмурнат в историята със сравнително скоро възстановената крепост, намираща се на нос „СВ. Атанас“, около който е изграден града Бяла. До крепостта има обозначения и се стига за 5 мин. с кола от главния път минаващ по протежението на целия град по посока нос Св.Атанас.

Пред главния вход има голям макет на селището, покрит под пластмасов овален купол.

Археологическият обект на нос Св. Атанас е многослоен-има материали от различни исторически епохи, обхващащи периода от 6в.пр.Хр. до началото на 7в,сл.Хр.Възможно е това сакрално място да има още по-дълбоки корени, тъй като на територията му са открити следи още от каменно-медната епоха. Доц. Валери Йотов е проучил останките на дървен храм, съществувал преди две хиляди и петстотин години, заменен по-късно от каменна сграда. Легендите разказват, че най-старото християнско средище в землището на Бяла – параклисът „Св. Атанасий“, разположен на едноименния нос Св. Атанас е бил обитаван от монаси – исихасти, последователи на Теодосий Търновски. Знае се, че параклисът е сринат от османските поробители.

Приема се, че откритата крепост тук е късноантична (ранновизантийска) и е част от голямата военно–отбранителнасистема изградена при византийските императори Анастасий и Юстиниян І. Обхваща площ от около 40 декара. Предполага се, че крепостта е била малък пристанищен град. Укрепителната линия се е състояла от крепостна стена и ров пред нея. Кули и порти на този етап не са локализирани. Недалеч от южната част на крепостната стена е проучена казарма. Основание за такъв извод дават удължената правоъгълна форма и големите размери на помещението.

Частично е проучен Тракийски култов център (6в.пр.Хр.-1в.сл.Хр) и светилище на митичния полубог Херакъл. В момента на моето посещение археолози изучаваха част от обекта, като видимо разкопите бяха разпрострени на доста широк терен в началото на крепостта.

За живота в простанищното селище дават нагледна информация огромните пана с изрисувани сцени от битието на обитателите на крепостта. Красиво изрисуваните сцени представят една триизмерна картина на селището и стимулират въображението на посетителя,за да може да влезне в духа на епохата.

В крепостта са открити три винарни, единствени по рода си от тази епоха в страната. От артефактите може да се съди,че местните хора са се занимавали основно с отглеждане на лозя и производство на вино (освен с корабоплаване и търговия с пристигащите тук кораби). Най-добре е запазена една от винарните, в която може да се види макет на античен дървен уред за мачкане на грозде.

В крепостта са проучени малко повече от 30 сгради с каменен градеж и пристройки около тях, дървени навеси, вкопани в земята изби и др. Добре запазена е и градската баня, която в античността освен за къпане е служила и за лечение, размяна на клюки, решаване на спорове, сключване на сделки и дребна амбулантна търговия.

Една от най-впечатляващите части на крепостта в Бяла безспорно е базиликата. Базиликата е част от ранно-христианскисакрален център включващ още жилище на главния свещеник, кръщелни, хранилище за даровете и кладенец за светена вода.

Макар само част от базиликата да е възстановена – няколко колони, част от олтара и олтарната маса ,може да се придобие представа как е изглеждало мястото в древността.Откритата от екипа на доц. Валери Йотов мраморна олтарна маса е сред най-добрите образци на епохата, и то не само от нашите земи. Красив светилник, глинени и бронзови лампи, монети, най-разнообразни артефакти – многобройни са находките през десетте години на проучванията. Особено ценни са фрагментите от живописна украса, сред които е обичаният в онази епоха образ на „младия Исус“. Открити са и надписи на латински с имената „Исус“ и „Мария“, както онази епоха е обозначавана Света Богородица. От базиликата се открива красива гледка от ръба на нос Свети Атанас.

Античната крепост на нос Свети Атанас е просъществувала до 614-615 г., когато е изоставена. Когато през 602 година рухва отбраната на византийската дунавска граница, нашествията на аварите и „миролюбивите“ уж славяни носят гибел за десетки градове и крепости на юг от голямата река. Сред тях са Одесос (Варна), Марцианопол (Девня), Никополис ад Иструм (Никюп при Велико Търново), Нове (Свищов), Ескус (Гиген), Рациария (Арчар) и т. н. Краят на укрепения град на територията на днешна Бяла обаче е бил различен – местните жители са напуснали крепостта организирано преди поредното нашествие на „варварите“, като преди това са изнесли своето имуществото и сами са опожарили домовете си. Такава е картината, разкрита при изследваните от археолозите над 30 къщи.

От южната страна на крепостта се намира морски фар, който е заграден и недостъпен за посетители. Не можах да разбера дали се използеа по предназначение, но гордата му осанка със сигурност очертава носа от далечина.