Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Никополис ад Нестум е измежду малкото запазени антични градове в България и единствен в Родопите от римския период по нашите земи. Основан е от римския император Траян, който е титулуван като един от т.нар. „петима добри императори“, чието управление се отличавало със стабилност и най-голям разцвет на Римската империя. Траян построява по време на своето управление още един стратегически град на територията на България, известен като Никополус ад Иструм, чиито разкопки могат да бъдат видени в близост до Велико Търново.

Археологическият обект Никополис ад Нестум се намира до село Гърмен, на около 7 километра североизточно от град Гоце Делчев и на около 50 километра югоизточно от Банско. До обекта се стига с кола. Разстоянието от град Гоце Делчев до мястото се взема с кола за по-малко от 10 минути, а от Банско за около 45 минути. Градът е бил построен в сегашната Гоце Делчевска котловина, заобиколен от достолепните възвишения на Пирин и Родопския масив.

Имахме късмета да получим подробна беседа от уредника на археологическите разкопки, който старателно ни разведе през цялото археологическо селище, предоставяйки ни информацията която му беше известна за разкопките.

Обектът е разположен на обширна площ. Там могат да се видят масивни крепостни стени, на места – реставрирани, останки от аристократична вила, късноантична баня, сгради.

Археологически проучвания на терена са правени през 80-те години на миналия век, които след това са били преустановени, за да се продължат отново през 2007 година и след това.

Император Траян основава града през 106 година в чест на победата му над даките, които спадат към групата на тракийските народи. В превод името на града означава „Град на победата, разположен при Нестос“, а Нестос е античното име на протичащата наблизо река Места. Градът е построен върху по-старо тракийско селище.

Част от историята на Никополис ад Нестум е и сеченето на монети от времето на император Комод до управлението на император Каракала.

Откритите при проучванията монети и оброчни релефи разкриват, че по това време са били почитани божествата Зевс, Хермес, Плутон, Хигия, Тракийския конник, Арес, Дионис, както и речния бог Места.

След основаването си, градът постига икономически, политически и културен разцвет в периода 2ри – 6ти век. В края на 6-ти век е разрушен по време на аваро-славянското нашествие. Възстановен е през 10ти век, като тогава носи името Никопол. През 13-ти век Никопол е унищожен от кръстоносци. През турското робство в района е имало селище с името Неврокоп, което е турската форма на гръцкото Никополис. През годините селището се измества с няколко километра на запад и предшества днешния град Гоце Делчев.

След Освобождението на България през 1878 г. Неврокоп остава в рамките на Османската империя. Градът е освободен без битка по време на Балканската война на 19 октомври 1912 година, а първият кмет на града е поетът Пейо Яворов.

Най-впечатляващи в рамките на днешния културно-исторически обект Никополис ад Нестум са останките от римска аристократична вила, късноантична баня и най-вече – масивните крепостни стени. На места стените са претърпели реставрация, но голяма част от тях са автентични.

Ако отдъхвате някъде там в района на град Гоце Делчев, най-близките до Никополис ад Нестум места, които ви препоръчвам непременно да посетите са родопските села Лещен и Ковачевица. Там ще се отърсите от забързания ритъм на големия град и ще намерите тишина, спокойствие и красиви гледки.

Ако разширим периметъра, ще спомена още няколко места – село Делчево над Гоце Делчев, Хаджидимовски манастир, исторически ландшафтен парк Градище до село Долно Дряново, село Долен.

Ако сте в Смолян или сте се запътили към Пампорово за да се порадвате на удивителните Родопски масиви и просторните гледки от телевизионната кула там, непременно местните хора ще ви препоръчат да посетите Екопътеката наречена Каньонът на воопадите. Каньонът е около 6 км, водопадите по който са обхванати от пътека облагородена по Българско-Гръцки проект за развитие на природното наследство в региона на Южна България. В момента, поради голямата популярност на тази туристическа дестинация, пътеката е удължена до 10 км, за тези, които имат желание да видят повече от водната феерия.

Пътувайки по основния път Пловдив-Асеновград-Смолян, след като стигнете до Смолян на първия сфетофар поемате надясно. След това следвайте указателните табели за западния квартал Средок и село Мугла. След приблизително 7-8 километра ще видите указваща посоката към „Резерват Сосковчето“. След като подминете автобаза, се озовавате на място оформено като паркинг от където тръгва пътеката. Минава се през древноримски мост, след който постепенно започва изкачването по пътеката нагоре в планината. Местността се намира на само 10 километра от границата ни и често може да се чуе гръцка реч от любители на природата от съседната Гърция.

При норамално темпо пътеката може да се мине за 4 часа, самата тя е в кръгова форма и завършва там където започва. Минава се покрай повече от 40 -50 водопада с различна височина и дебит. В началото водопадите са по-скромни, самата пътека лъкатуши по дървени мостчета, прескача реката ту от ляво, ту от дясно, докато отвежда до внушителната панорамна гледка на целия Смолян и околия.

Еко пътеката е изключително достъпна за туристи, включително и за деца, затова е много посещаване целогодишно. Тя следва течението на Еленска река.

Този маршрут предлага възможността да се наслади човек на красотата на планинския пейзаж, на чистия въздух, на свежестта на гъстите борови гори и на успокояващия ромул от спускащата се по скалите вода. Навсякъде има ясни обозначения по дърветата и по скамейнките,специално изградени за отдих.

Най-голям от всички водопади в каскадата е Орфей. Той се спуска от доста голяма височина. Неговите студени и прозрачни планински води пропадат от височина 68 метра. По-малките водопади „Сърцето“, „Камен улей“ също са интересни и много красиви.

Местността се смята за една от най-прелестните в цяла България и е една от причините, поради които Родопите са описвани като най-красива от всички български планини. Панорамните площадки са обезопасени и носят звучните имена Евредика и Стражите.

Счита се, че най-добро време от годината, в което да се посети Каньона на водопадите е късната пролет или началото на лятото. Най-красив и привлекателен за туризъм е съответно месец юни. От една страна, мястото се намира в Южна България, което предполага, че месецът би трябвало да е доста горещ. От друга страна обаче, каньонът е разположен насред Родопите, непосредствено на запад от град Смолян. Голямата надморска височина, която на места надхвърля 1600 метра, предполага, че туристите ще бъдат пощадени от летните горещини и ще се насладят на приятни температури достигащи около 24 – 25 градуса на сянка.

Солта, която ежедневно консумираме и приемаме за даденост в древноста е била изполвана за разменна стока, лекарство или просто като знак за благополучие. В миналото тя се е ценяла колкото златото, а за обитателите на пустините употребата на сол е гаранция за тяхното съществуване. За тях солните находища са ценни като златни мини. За солта са се водили войни. Солта е служила дори като средство за разплащане. Древен Рим например един роб се продавал за толкова сол, колкото самият той тежи, а на римските войници са заплащали със сол. Солта е била много по ценна за оцеляване на хората, отколкото златото.

Римляните много обичали да солят зеленчуците, които консумират, а това довело до вмъкване на латинската дума за сол в думата за салата ( на някои латински диалекти salata буквално означава солен) .

Нашият език също разполага с доста изрази, подчертаващи значението на солта.”Солта на земята”, „..ценен като солта”, “..безвкусен като ядене без сол” – това са само част тях.

В китното морско градче Поморие, известно в древността като Анхиало е създаден музей на солта, който привлича любопитни туристи целогодищно с което ние с основание можем да се гордеем. В древните времена местните хора са искали да кръстят Анхиало „соленият град“, понеже добива на сол е бил тяхния основен поминък, за който се знае дори преди града да бъде обособен (5 век пр.н.е).

Музеят на солта е открит през 2002 година, като изграждането му е осъществено с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез програма „Фар”, в изпълнение на проектите “Всичко за солта” и “Развитие на Музея на солта в Поморие като завършен обект”.Намира се в района на стария град – на тясната ивица между Поморийското езеро и самите солници.Тук, на площ от 20 декара са изложени инсталации и посетителите могат на живо да се запознаят с всички технологични операции на  добив на прочутата поморийска сол и луга, да разговарят със соларите, и така да усетят автентичната атмосфера.Всъщност, производството на сол днес, става по същия начин, както това е ставало и в миналото. В древните времена технологията на добиване на сол с изпарението на водата от слънчевите лъчи и тук се е наричала „Анхиалска“.

Музеят, който представя древна анхиалска технология за добиване на сол, включва  експозиционна зала, обзаведена с необходимата съвременна аудио и видеотехника.Колекция от стари фотоси проследява производството на морска сол още от началото на ХХ век до наши дни.В допълнение са представени копия на османо-турски документи от 15 – 19 век, които разказват за тогавашната търговия и административни процедури.Музеят разполага и с топографски карти от периода 18 – 20 век.Освен това, отблизо могат да бъдат разгледани автентични инструменти и съоръжения като дървени колички, гребла и други пособия.А на открито – възстановена част от теснолинейката за транспортиране на солта, допълва музейната експозиция.

И така – технологията, практикувана повече от 25 века се състои от следните етапи: последователно преминаване на морската вода от морето към езерото и оттам – преминаването й през няколко басейна ( тигани ) – с цел изпарение и повишаване концентрацията на солта.Процесът завършва с кристализация в по-малките солници, с размери от 80 до 100 кв.м.

 Поморийското езеро, в чиито граници се намират солниците и музеят, е защитена зона. В езерото са установени над 200 вида птици, а над него минава част от миграционния път на птиците Via Pontica. Има построени природозащитни изкуствени островчета, където гнездят колонии от речни и гривести рибарки, саблеклюни и други.
Специални камери в солниците проследяват поведението на птиците, а посетителите могат да наблюдават пернатите на екрани в сградата на музея. Тук може да се закупят допълнителни информационни материали и сувенири.

Поморийската кал и лечебната луга, които естествено се формират в Поморийското езеро целогодишно привличат хора за процедури под открито небе. За улеснение на желаещите да се възползват от естествените лечителни качества на калта, има построени душове и съблекални непосредствено до музея на солта.

На входа на комплекса се продава козметика, разработена съвместно с учени от БАН със сертифициран произход и доказани качества, изцяло базирана на Поморийската сол и луга Sea Stars.

Работното време на музея е от 15 юни до 15 септември, от 8 до 18 часа през седмицата, а през събота от 10 до 18 часа. Билети за учащи и пенсионери са 2 лева, за останалите граждани 3 лв.

Местността Бакърлъка се намира на 30 км от гр. Бургас, в границите на община Созопол. Основното, което привлича туристи е хубавата панорамна гледка отвисоко (376м надморска височина) на целия Бургаски залив.

Ако се идва от Бургас, то най-напред ще се достигне до село Росен (22 км от Бургас) и оттам след  8 км до мястото. От Росен се отива до така нареченото „депо“ и малко след изоставената бетонова естакада се завива вляво. Следва асфалтиран участък (2,6 км) , който може да се премине с автомобил, но пътят е в лошо състояние и се изисква повече предпазливост. В края на пътя има заградена военна зона с радиотехническо съоръжение и много антени, където може да се паркира. Оттам по кратка пътечка през гората се стига до склон, от който се разкрива великолепен изглед към Бургаския залив, и Созополските острови, които са наблизо. При липса на мъгла може да се наблюдават двата крайни носа на залива  – нос Емине отляво и нос Коракя отдясно.

Ако се идва от Созопол, най-напряко е да се премине през село Равадиново. 

Официалното име на Бакърлъка е Медни рид и въпреки, че промяната на името е направена преди десетилетия, името Бакърлъка си остава по-популярно. Ридът е с дължина 20 км и с широчина 3 км с продълговата форма и върви успоредно на Черноморското крайбрежие. От север започва от парк Росенец, а на юг достига до р. Ропотамо, която го дели от Узунджа баир. Ридът принадлежи към планината Странджа, но извън границите на Природния Парк Странджа.

Както може да подскаже името „Медни рид“,  мястото е свързано с добива на мед започнал още през второто хилядолетие преди Христа и продължил до 20 век. Като останки от живота на древните са се запазили пръснати на места долмени, както и останки от тракийски крепостни стени градени от ломен камък без спойка.

Целият район наоколо попада на територията на „Защитена местност Бакърлъка“. При посещение в местността трябва да се спазват определени правила с което да се гарантира съхранение на природните дадености. Освен това, тук се среща и рядкото хагерово лале (тракийско лале) както и представители на шипобедрената костенурка.

На територията на местността са регистрирани 172 вида птици, от които 43 са защитени и включени в Червената книга на България.

Kазват, че природата е най-добрият художник. Доказателство за това твърдение можем да намерим в Северозападна България, където се крие едно от най-невероятните й творения – Белоградчишките скали. Показателни са и думите на писателя Антон Страшимиров: „Пред фантастичните видения на Белоградчишките скали, човешката фантазия е ограбена, абсолютно ограбена с всички свои капризи!“ Тези невероятни творения на природата се намират в района на град Белоградчик, в Западния Предбалкан. Ако сте в Южна България трябва да преминете задължително Стара планина. За жителите на София най-добрият маршрут е по пътя към Монтана и от там да се отклоните към Белоградчик.

Простират се на близо 30км дълъг участък и се разделят на три групи – Фалковска, Централна и Збеговска.

Белоградчишките скали образуват ивица с приблизителни дължина 30 км и ширина до 3 км, включена между връх Ведерник, намиращ се в планинския рид Ведерник и околностите на село Белотинци.Скалите са изградени от пъстри пясъчници, богати на хематитов пигмент (железен оксид), който придава червеникаво-кафявия им цвят. Ерозията пък им е придала най-причудливи форми, към които са измислени и истории от местните жители. Обявени са за природна забележителност през 1949 г. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта. Изумителните скални образувания векове наред вдъхновяват човешкото въображение, което ги кръщава с най-причудливи имена.

Преди 230 млн. години Белоградчишките скали са били дъно на море. След отеглянето на вoдата, меките варовикови скали се огъват под влияние на метеорологичните условия и придобиват форми, които изумяват днес с приликата им с хора и животни.

Повечето хора смятат, че Белоградчишките скали са тези около крепостта „Калето”. Скалните образувания обаче се простират на площ от около 100 кв. км. – от село Рабиша на запад до село Белотинци на изток. Някои от скалите достигат до 200 м. височина.

Всяка скала си има име, което пасва на нейната форма или някоя от характеристиките й. За някои от скалните образувания има предания, които са стигнали до нас дори в няколко варианта. Затрогваща е тъжната история за монахиня Валентина и овчаря Антон, останала е легенда и за друга красива българска девойка, която стои зад скалите, наречени Ученичката и Дервишът, красивата дъщеря на местен златар Златинка. Разказ за любов и смърт таи според местните и Боров камък от Фалковската група, която разказва за любовта на овчаря Божан и хубавата Елена.

Като приказка звучи и легендата за появата на Близнаците от Збеговската група. Тя разказва за семейството на Радул и Благуна – богати, но щедри и всеотдайни хора, които с мечтаели да имат рожба. Страховита история разказва за появата на Орлов камък от Фалковската група. Като знак за признателност към смелостта на смелия хайдутин Велко сред Белоградчишките скали се дали име на канарата Велкова глава, разказват местните.

За някои от скалите няма легенди, а са им дадени имена заради причудливите им форми. Така Момина скала е оприличена на глава на младо момиче, а Пчелен камък е именуван заради рояците диви пчели в подножието му. Името на скалата Кукувицата идва оттам, че когато през нея свистят ветровете, звукът много напомня песен на кукувица.

На изток във Фалковската група се намира Момина скала (с форма на глава на момиче), Пчелен камък, Орлов Камък и Боров камък.

Збеговската група включва каменните формации носещи имената: Близнаците, Магаза, Борич и Еркуприя.

Централната група е съставена от най-разнородни и многобройни скални релефи, носещи имена на животни, хора, които действително спират дъха с поразителната си прилика с даденото им от хората име. Ето както може да се види в този регион:

• Мислен камък
• Конникът
• Мадоната
• Дервишът
• Метохът
• Ученичката
• Овчарчето
• Адам и Ева
• Велкова глава
• Кукувицата
• Гъбите
• Мечката
• Лъвът
• Камилата
• Монасите              

• 

Белоградчишката крепост, или известна като „Калето“ в региона е една от най-запазените в страната. Съществува още от римско време. Построена е вероятно между 1 и 3 век сл.Хр. с цел да контролира пътя за град Рациария ( в близост до село Арчар, около Видин). След римския период, крепостта попада в пределите на Византия, и в последствие в края на 7 век е част от територията на новосъздадената Българска държава.

По времето на цар Иван Срацимир (1356г.-1396г.) крепостта била разширена и укрепена. През 1396 година османците я завладели и по-късно я преустроили. В нея е бил поставен гарнизон за защита на западната част на империята и за потискане на въстанията на българите.

През 1850 г., когато Белоградчишкото въстание било разгромено, водачите му били извадени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. На това място днес се издига паметник в чест на подвига им. През 1885 г., по време на Сръбско-българската война (1885 г.) крепостта последно е била използвана като военно съоръжение. Обявена е за архитектурно-строителен паметник в бр. 41 на Държавен вестник от 1965 г.

Крепостта се състои от 3 двора с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени (височина до 10 м) са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15-16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

Най-високата точка на крепостта, наречена Първа плоча, разкрива красива гледка към Стара планина.

Преди няколко години крепостта получи международна слава, когато чужди туристически издания я описаха като излязла от филмите „Властелинът на пръстените“ по книгите на Дж. Р. Р. Толкин.

На 25 км от скалните шедьоври на природата се намира една от най-големите български пещери – Магурата (над 2500 м). Единствено в нея могат да се видят скални изображения, рисувани с прилепно гуано (тор). 10 000 г. пр. Хр. В района са открити над 100 пещери, представляващи предизвикателство за любителите на силни усещания и приключения. На 6 км от Белоградчик се намира и пещера „Козарника“, където е открито най-старото сведение (предполага се) за присъствието на хора в Европа.