Danielatravel

В областта на Белоградчик са известни пещерите Магурата (най-дългата пещера в България), Венецът ( за нея има отделна статия в блога ми), Лепеница и Козарникът. Козарникът беше последната от пещерите, които посетих в региона. Тя е малка пещера – дължината й е около 200 м, но е един от най-важните праисторически обекти в България и Европа. Намира се по пътя между Белоградчик и гара Орешец, на около 10 км северозападно от града. Има означение върху крайпътен камък, пещерата е все още в процес на археологически проучвания и няма официален знак за нея. От пътя нагоре са около 100 метра. Пред пещерата се разкрива красива площадка с гледка към Белоградчишките скали.

Откриването на пещерата край Белоградчик е било съвсем случайно. За пръв път за нея се съобщава през далечната 1933 г. от археолога Рафаил Попов, който прави пълни описания на откритията си. Според него в Козарника са живели хора още от каменната ера.

60 години по-късно, през 1996 г., научна експедиция, начело на която е ст.н.с. Николай Сираков от Археологическия институт към БАН, и Жан-Люк Гуадели, френски учен от Института по геология и праистория на кватернера от Бордо, започва да изучава следите от палеонтологията и геологията на Козарника.

Преди да бъде проучена пещерата, се е смятало, че праисторическите европейци са преминали от Африка към Европа чрез протока Гибралтар. Тази теория е подкрепена от останки и артефакти, открити в Испания и Турция, които датират между 400 000 и 800 000 години. За разлика от тях, обаче, френски учени са се натъкнали на следи от човешки живот в пещерата Козарника, които могат да бъдат датирани от 1,6 до 1,4 млн. години, пише Стандарт нюз.

Уникалната находка, която преобръща световната история, всъщност представлява зъб на древен представител на семейството Homo, по всяка вероятност Homo Erectus, както и животински кости, по които са направени множество резки. Те са умишлено, а не случайно прорязани, са сигурни в тезата си изследователите.

И така, българо-френската археологическа експедиция започва да проучва отделните фази на късния палеолит. Учените разкриват, че в Козарника са открити 18 културни пласта и 16 геологически хоризонта. Те считат, че най-меродавни и интересни са най-долните пластове, тъй като датират отпреди повече от 35 хилядолетия. Откритите следи от живот в пещерата променят световната теория за настъпването на хората от Африка към Европа.

Обитателите на пещерата са изработвали примитивни сечива от кремък и кост. Заедно с многобройните кремъчни оръдия археолозите откриват и много кости от див кон, носорог, мамут, които първобитните хора са ловували, за да се препитават, както и от саблезъб тигър, пещерна мечка, архаични видове хиени, пантери, които се случвало да убият, за да се защитят. Дотогава за някои от тези животни не били откривани данни, че са обитавали българските земи, както и територията на цяла Югоизточна Европа.

До ссега се смяташае,че човечеството се е зародило в Източна и Централна Африка. Тук в периода преди 5 милиона години е живял най-ранния, известен на учените хоминид – австралопитекът(т.е. южна маймуна). С течение на времето австралопитекът еволюирал в няколко различни типа – хомо хабилис (сръчен човек) и хомо еректус (изправен човек). Преди 1.7 милиона години прачовеците започнали да се разселват през Мала Азия в Кавказ и Южна Азия. Откритията в Козарника доказват, че разклонение от тези групи е тръгнало на север-североизток и е минало през Балканите, откъдето постепенно е заселило цяла Европа.

В Козарника са открити фрагментирани кости на неандерталци. Става дума за първите хора в Европа- над 1,4 до 1,5 млн. години най-вероятно. По метода „палеомагнетизъм“ са констатирани предишни промени в магнитното поле на земята. През десетки или няколкостотин хиляди години се сменят полюсите на Земяна. Чрез тази цикличност може да се определи възрастта на дадена археологична находка.

Учените разкриха, че древните хора, които са обитавали пещерата са били суетни- правили са си бижута. За това говори находката, на която се натъкнали археолозите- останки от работилница за бижута. Доцент Никола Сираков коментира в интервю: „Откриваме черупки от малки охлювчета с размер окол 5-6 мм. или малко по-големи. Те са фосилни, били са използвани за изработка на украшения- огърлици, гривнички, амулети. “ Тази работилница е една от най-ранните в Европа и е на най-ранните представители на модерния човек. Тези украшения са служили и за самоидентификация, а това са наченките на етно-лингвистичните общности на етносите. Тези охлювчета са ги събирали от място близо до Лом, в льосовете. Има следи от шнурчето, което е свързвало черупките в бижуто, най-вероятно огърлица. Тя е на около 38 000 години. Подобни дати има само на една пещера на границата между Турция и Сирия.“

Последната интересна находка в „Козарника“ е открита преди време непосредствено пред входа на пещерата- останки на мъж от 16 век, прободен със стрела. Кога за последно е била обитавана пещерата археолозите не могат да кажат, тъй като за известно време мястото е било противоатомно убежище, и е отнет повече от метър от последния слой. Последва използване на пещерата за гъбарник, като отново е унищожен още метър полезен слой с останки, допълни археологът.
Находките показват, че са настъпвали периодично големи катаклизми, затова промените, които се случват в климата като засушавания или поройни дъждове, предизвикващи наводнения, са нещо напълно нормално. И в онези времена животните са мигрирали заради катаклизмите, а след тях и групи от човешки общности.

Разкопките в пещерата продължават, очаквам скоро да бъде отворена за широката общественост и доказателствата за най-ранна цивилизация по нашите земи да бъде признати в международен план, като нов прочит на историята на човещката цивилизация.

Историята, казват, се пише от победителите. Но историята е в паметта на народа, в неговите приказки, предания и паметници. Победителите се сменят, а миналото винаги изплува като сянка, дори и умишлено да е било посипано в пепел. Оставяйки паметниците си от епохата на Комунизма в пренебрежително забвение, в опит да забравим репресивните страни на тази епоха, ние като че ли обрърнахме гръб на хората, които горяха и умряха за тази кауза.

Паметник в забвение е и мемориалният комплекс „Балова шума’, за който малцина са чули днес. Трудно ще го намерите дори и на картите. Комплексът е съвсем незрачно означен от каменна плоча по пътя на запад от град Монтана, свързващ селата Бистрилица или Илица. Приблизително се намира между язовир Огоста и Лопушанския манастир, на километър от село Гаврил Геново , на пътя между Берковица и Белоградчик.

Пътувайки за Балчик от София през прохода Петрохан, забелязах осанката на обелиска, който стърчеше самотно в нищото. Моято любопитство веднага ме накара да се отбия по черния път към него. След около 100 метра по обрасла с трева камена пътека се откри самия площад, а до паметника ме заведе втора, също толкова дълга пътечка. Пред мен изникна монументален архитектурен комплекс, който веднага ме накара да се разровя в интернет за информация. Разбрах, че се намирам на архитектурния комплекс Балова шума, носещ името на местността.

Мемориален комплекс е построен е през 1970 г. в памет на загиналите девет партизани от отряд „Христо Михайлов“ (26 юни 1944 г.). В някои източници прочетох, че са били трима загиналите. Но е замислен и като паметник на жертвите и от още две големи въстания: Чипровското (1688 г.) и Септемврийското (1923 г.).

Първото впечатление е на разруха и на следи от мародерство:откъртени мраморни плочи, липсващи стълби, буйна растителност навсякъде между паметниците. Въпреки цялостната атмосфера на разпад, монументът все още излъчваше някаква мащабност и достолепие. Цялостното усещане беше за замах, с който архитекти, строители, власти и т.н. са издигнали насред нищото нещо толкова огромно, може би грандиозно и за времето си.

Това, от което се е състоял мемориалният комплекс (и което може все още да се различи въпреки разрухата) са: пирамидата-обелиск, скулптури (може би на партизани), барелеф и камера за вечен огън, три постамента с героични стихове.

Основният монумент олицетворява видимо двуцевна пушка и беше изнанадващо да установя, че на едната му страна е изграден релефно стилизиран кръст:) Зачудих се как в ерата на социализма, авторът е имал смелостта да вкара този христиански символ във време на пълен агностицисъм! Надявам се да не е заплатил с тази смела постъпка с няколко години в Белене…

Вътрешността на конструкцията е куха, с положени големи късове гранит, над които са издълбани светите думи на Ботев като послание към поколенията.

Входната врата, която е била от метал, е отдавана изкъртена, а отворут към структурата зее, обрасъл в трева.

Архивните снимки показват дните на слава на комплекса, който е привличал много посетители и се е виждал от километри.

След като прегледах архивни снимки на мемориалния комплекс, сверих детайлите и установих липсваща фигура от груповата композиция на паметника отстрани. Макар, че сигурно е тежала над един тон, фигурата е била варварски изрязана и единствената следа от нея е стърчаща метална обувка… Ръката на ранената жена от композицията също липсва, като че ли осакатеното и тяло синхронизираше със цялостното усещане за разпад.

Оформени бяха алеи, оградени с хвойна, водещи от няколко страни към мемориала. Отделно е построен малък хотел и гостоприемница, които още работят и дори са много посещавани, за разлика от паметника.

Тръгнах си от мемориалния комплекс с тъга и носталгия,знаейки, че тук някога, като символ на борбеността, смелостта и почитта, е горял вечен огън. Пламъче, затопляло душите на мнозината идвали да се поклонят. Пламък, който ние сме изгасили и забравили. Пламъкът на мечтите и живота на хората преди нас, който ние сме отговорни да поддържаме и съхраняваме за нашите деца, защото той е паметта към миналото ни.

Значителна част от територията на България е покрита с варовити терени или така наречения карст. В продължение на хилядолетия природата е изваяла в такива скали едно пещерно царство на форми, сталактити, сталагмити и чудати образования. Цяло архитектурно богатство е Карлуковския карстов комплекс, който е лесно достъпен от София на около 112 км по посока магистрала Хемус, до град Луковит. По течението на река Искър са се образували множество скални форми, пещери, които привличат туристи и любители на екстремни спортове. „Карлуковски карст“ е защитена зона в България от екологичната мрежа „Натура 2000“ по Директивата за птиците. Територията на „Карлуковски карст“ обхваща землищата на села от три съседни области – Ловеч, Враца и Плевен.

Районът е изключително интересен и богат на карстови образувания – най-известните пещери са Проходна, Темната дупка и Кучешката. В с. Карлуково се намира Карлуковският манастир „Успение Богородично„, а в близост до него са скалните църкви „Св. Марина“ и „Св. Григорий „. Моят план беше да посетя пещерата Проходна и единия скален манастир за времето което имах.

До самата пещера Проходна се стига по два начина: единият е от село Луковит, който е само на 2 километра, а втория е от Националния пещерен дом „Петър Трантеев“. Национален пещерен дом – Карлуково (Учебен център Карлуково) е разположен в м. Калето, на десния бряг на р. Искър. Сградата е с капацитет 60 места, има туристическа столова, бюфет, учебен кабинет. Ползва се както от туристи, така и заобучение и семинари за подпомагане научно-проучвателните дейности по спелеология. Особен интерес представлява богатата колекция, събрана от Петър Трантеев, един от основателите на пещерното дело в България. Пътечка, започваща от дома, води до големия вход на пещерата. Сградата на Пещерния дом е уникална със своето разположение – построена е в цепка на скалата, а формата й, гледана отгоре, наподобява прилеп. За част от стените е използвана естествената скала. От Пещерния дом се открива гледка към долината на река Искър, както и към пещера Проходна. За съжаление останах с впечатление, че сградата не се използва в момента, по неизвестни за мен причини.

Пещерите в Карлуковския карстов район са приблизително около 1200 и се разделян на стандартна класификация: хоризонтални и вертикално. Карлстовата арка (пещера) Проходна е най-атрактивната и посещавана в региона, също и най-достъпната. Тя е с дължина 260 метра и височина на входовете 40 метра. Честа гледка за посетителите са любителите на бънджи скокове, които използват входа към Искър за своите екстремни преживявания. Любители алпинисти се катереха на скалата до този вход в момента на моето посещение. Това което прави пещерата толкова атрактивна са двете открития, образуващи формата на две очи, които хората са наричали преди „Окната“, а днес „Очите на Бога“.

• 

Пещерата е била снимачна площадка на още няколко български и чуждестранни филма. Такъв е филмът „Време разделно“. Със своите 262 метра дължина тя се счита за най-дългия пещерен тунел в България. През 1962 г. е включена в списъка с българските природни забележителности. (Пешеходен преход до пещерата – около 30 минути).

СКАЛНА ЦЪРКВА „СВ. МАРИНА“

Срещу Карлуковския манастир са запазени две скални църкви. Стенописите на църквата „Св. Марина“, изпълнени от първокласен майстор, са фрагментарно запазени. Според стиловите и иконографските особености те са от ХIV в. На около 5-6 км северозападно от жп гара Карлуково е скалната църква „Св. Григорий“, в която фрагментарно са запазени два слоя стенописи – от XIV и XVII в.

До църквите няма транспортен достъп, въпреки че те са изключително атрактивни за любителите на пещерното дело. В близост до тях се намира Националният пещерен дом, което е добра възможност за настаняване на туристи.

---

Скалният манастир „Света Марина“ се намира в близост до пещера „Проходна„. До него няма транспортен достъп, въпреки това е изключителен атрактивен за посетители. До него се стига тръгвайки от пещерния дом, където е туристическия център. Пътеката не е дълга, но е стръмна и макар привидно обезопасена е доста опасна.

Поставени са метални въжета на места за опора и е препоръчително хора с проблем от височините да не се пробват да минат по пътеката. Гледката, която се открива срещу манастира на прииждащия Искър през пролетта си заслужава усилието със сигурност! Малко преди да стигна манастира имаше малка чешма изградена на извор, който идваше директно от планинския масив.

Скалният манастир се състои от малка църква и дворче. Може да се запали и свещ. Скалната църква „Света Марина“ е построена през XIVв и според кратката историческа справка, намираща се до входа й, се смята за уникален паметник на Българското средновековие. Била е обитавана от монаси – исихасти. Построена върху непристъпна скална площадка в ниша на около 20 м от нивото на реката, тя е била е изградена от местен ломен камък, свързан с хоросан. Имала е дървена конструкция и двускатен покрив с керамични керемиди. Според учените, стенописите са работени от двама майстори. По-опитният от тях е бил възпитан в традициите на палеоговската живопис и напомня майстора на Ивановската църква. Другият е с по-сух и графичен стил, напомня романски стенописи, или техни по-стари образци от Кападокия.

Малката църква беше много добре поддържана, с цвета навсякъде,скамейки и прекрасна гледка. Имах удоволствието да се запозная с мъжа, който беше там като доброволец, за да поддържа светата обител, понеже бях единствения посетител в този момент. Той се впусна в дълъг монолог за мястото, виждайки моя голям интерес и в резултат на многобройните ми въпроси към него.

Разказа ми за движението в християнството възникнало по нашите земи и Византия през XIII и XIV в – учението за Божествената енергия- исихазъм. Обитавана от монаси-исихасти, църквата е била ням свидетел не неколкократното опожаряване на Карлуковския манастир, намиращ се на отсрещния бряг на река Искър. Оцеляла през годините на турското робство и съхранила вярата на местното население, в началото на 19 век църквата остава без монаси и постепенно запада. 

През 2005-2006  група приятели, решават с Божията помощ да възстановят скалния манастир „Света Марина“. Включват се да помагат и пещерняци от клуб „Искър- София“ , както и други спелеоложки клубове. Благодарение собствения им труд и дарения, днес всеки желаещ може да посети църквата.

Бях впечатлена от ерудицията и любовта с която мъжа разказваше историята на тази свята обител, от разказа му за хората, които са я обитавали, за значението на опазването на нашето минало, гордостта, че сме славни потомци на една древна и мъдра култура и силата на българския дух. Дарих своята лепта към родолюбивите хора, които се грижат за тази светиня и потеглих с гордост и усещане за съпричастност и преклонение пред делото им. На ръба на скалата гордо се развяваше българското знаме!