Hello, I’m Veronica
The sky is not completely dark at night. Were the sky absolutely dark, one would not be able to see the silhouette of an object against the sky.
-
Възнесение Господне-параклисът, който докосва Бога
След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.
Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.
Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.
Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място
-
Лозенският манастир „Св.Спас“ и Лозенската еко пътека до връх Половрак
Само на 17 км от София в посока магистрала Хемус се намирал Лозенската планина, непосредствено граничеща с гордата Витоша планина. Лозенска планина е …
Лозенският манастир „Св.Спас“ и лозенската еко пътека до връх Половрак
-
Ерулският манастир „Св.Троица“-скътан извор на легенди в Краището
В една слънчева събота на септември, когато есента срамежливо си прокарва път през гората и почти незабелязано започва да оцветява зелените корони на дърветата със своята палитра, реших да се разходя до Ерулската планина, част от Краището. Целта ми беше изкачване на най-високия и връх Големи връх ( 140м), както и да се потопя в спокойствието на този обезлюден, но много красив район от България. Отбивайки се от пътя за град Трън, по средата на пътя Душинци-Ерул се озовах в подножието на Ерулският манастир, който веднага прикова моето внимание и реших да му посветя време.
Манастирът е в малка долина, до която се стига по стълби от паркинга, от който тръгва пътеката за Големи връх, известен като най-живописният връх на Ерулската планина. За Ерулския манастир, носещ името „Света Троица” , спорят две села. Понякога го наричат Ерулски манастир, а друг път Душински. Във всеки случай селото Ерул е по-старото селище, а Душинци се е появило по-късно.
През 2005 – 2006 г. село Ерул е привлякло вниманието на световноизвестни шведски учени археолози поради името и етимологията си. След археологически разкопки и изследвания на находките се е оказало, че едно древно германско племе на готите, наречено Ерули, се е заселило трайно тук при Великото преселение на народите. Жителите му са се смесили с местното трако-римско население, а по-късно и с българите. Според историята на нашите земи, готският епископ Вулфила и готите федерати са били трайно уседнали в териториите на днешна България. Множеството археологически паметници като готски базилики и некрополи в околността, недвусмислено доказват това. Името на селото е древно и непроменено близо 1500 години.
За съществуването на село Ерул през средновековието свидетелства документирането му в списъците на джелепкешаните от 1576 г. като Мирул,Прегул и Ирул към каза Изнебул.
Пред манастира, като горди пазачи се издигат две величествени дървета, наподобаващи на великански хранители на светата обител. Двете дървета пред храма са ясен и бук. Корените им са вплетени в прегръдка, точно както и клоните им. За тях разбрах, че има в традициите на легендите, красива история, която се предава и до днес от поколение на поколение,
Бука била сияйно красива девойка, но останала без родители още на четири месеца. Докато майка й я кърмила на полето под едно дърво на сянка, а бащата се суетял наколо да почине, изневиделица от ясното небе паднал гръм, убил двамата родители, но бебето оживяло. Хранили го всички кърмачки в селото. За детето се грижили много хора докато пораснала чудно красива девойка. Всяка година като идвали за десятъка, турците все искали да я видят и чакали сгоден момент да я вземат. Ерулчини я оправдавали, че е малка, когато дошло време да не могат да отърват красавицата от османлиите, Бука вече се била залюбила с Ясен, син на поп Ерул. Селяни видели как потерята наближавала селото и предупредили Бука и Ясен да се скрият в манастира. Младите влюбени хукнали да дирят закрила при калугерите, но ордата на коне бързо ги застигнала и двамата паднали посечени от ятаганите. Кръвта им напоила земята под двете дървета, които и до днес стоят като стражи пред храма. Местните смятат, че дърветата са на около 900 години! Какво ли можеха да разкажат, ако можеха да говорят, се запитах аз…..
От някогашният манастир сега е запазена само църквата. Архитектурата и е характерна за периода от XI-XIV век, продължение е на типично строителство, датиращо от ранновизантийската епоха. Върху вградения камък в стената е отбелязана и годината на строителството (или на възстановяването) на църквата „Света Троица“ (1892 г.) , а е била осветена през 1900 г. Над входната врата на църквата се намира икона на Св. Троица.
Според друга легенда, при предишното възстановяване на църквата през 1832 г. строителите вградили сянката на местно момиче в основите на сградата. Дядо Методи, последният монах, който обитавал църквата до смъртта си през 1958 г., многогократно е разказвал, че нощем е виждал от „Престола“ (ритуален монолитен блок с древен езически произход), поставен вляво от входната врата, да излиза духа на момичето, облечено в бяло и да броди из гората.
Вдясно от входа се намира мраморна плоча – възпоминание за героичното минало на този край.
Последното възстановяване на манастира е след 2004г., когато е възстановено църковното настоятелство и чрез дарения е обновена черквата, килията за калугера и магерницата.
На 35-40 м. от църквата се намира свещен извор с ледено студена вода, който разбрах,че никога не пресъхва. На 18 м. над извора могат да се видят основите на някогашната църква. По спомените на местни хора тя е имала чудно красиви стенописи. Рухнала е около 1900 г. До нея още са запазени зидовете от килиите на монасите. Постройката е разрушена през 1956-58 г. Личат основите и на някогашната мандра към манастира.
В близост до църквата стои, сравнително добре запазена, сградата на някогашното селско училище.
Допреди 3 десетилетия тук се е провеждал събор, всяка година в края на месец юни, след което бил преместен по политически причини. От няколко години старата традиция е отново възродена.
Наскоро е направен ремонт на манастира, стенописите изглеждаха като току-що изографисани на стената над ниската порта.След като напуснах манастира, продължих по добре маркираната пътека, която разбрах е обозначена наскоро от Трънското туристическо дружество за всеобщо улеснение на любителите на планината. Преходът към върха е повече от приятен и в по-голямата си част е на открито. Минава се през заслон, доста занемарен, от който се тръгва за другото село в региона Душинци. От заслона се стига до върха за по-малко от 30 минути. Големият връх е гол и предлага гледка 360 градусова панорама, която спира дъха с простора на хоризонта, който открива. Виждат се Витоша, Рила, Осогово, Руй, Стара планина, а познавачи твърдят, че могат да разпознаят около 30 отделни планини от височината на върха.
Село Ерул, като повечето села от този край, е силно обезлюдяло. Останали са 53 души през 2009г. Природните и културните му дадености го правят привлекателна туристическа дестинация.
-
Пещерата „Венеца“-една подземна каменна феерия в Северна България
За пещерата „Венеца“ бях чела, че е една от най-красивите пещери на територията на страната ни, от общо 121 открити до сега. Близостта и до пещерата Магурата, както и значително по-малкия и размер са причините повечето хора да не знаят за нейното съществуване или да я подминават неоснователно.
След уикенд из Белоградчишките скали, реших, че ще успея да хвана последната обиколка на пещерата за неделния ден и се запътих с пълна газ към тази каменна феерия. Исках да разбера, дали репутацията и на каменна подземна феерия е основателна.
Достигането до пещерата е много улеснено с табелки, идвайки от Белоградчик. Местността в която е открита пещерата е част от Старопланинския масив и се нарича Чукара. Самото име на пещерата идва от едноименния планински рид, издигащ се до нея. Пещерата Венеца се намира на 14 км източно от Белоградчик и на 300 метра южно от село Орещец, Видинско.
Пристигам малко преди 17:00 ч., когато е последната обиколка с гид. По традиция в пещерата се влиза на всеки кръгъл час, така, че имам достатъчно време да прочета изложената информация и да сложа каската, която ми се полага за разходката вътре. Минути преди самия тур се събираме една колоритна група от различни възрасти и всички оборудвани тръгваме по стръмна и скосена стълба към низините на пещерата след нашия гид.
От нашия словохотлив гид разбирам, че пещерата е открита е сравнително скоро – при взривни работи през 1970 година, а пък за туристически посещения е отворана едва през 2015 г. След откриването на пещерата е имало множество набези от иманяри, поради което се е наложило да се циментира входа до началото на реставрирането и облагородяването на пещерата.
Когато обаче пещерняците от клуб „Бел прилеп“ разказват за пещерата, много често употребяват думата „уникална“: сталактити, които нарастват настрани, в противоречие със законите на гравитацията, най-голямото пещерно образувание в България – сталактон с големина 25 метра, и то от оникс. Същите тези пещерняци, които, освен „Венеца“, са разкрили и картирали над 120 пещери, твърдят, че именно „Венеца“ е най-красивата сред тях.
При откриването на пещерата, която е била естествено запечатана до този момент, по целия й под са разпръснати различни на цвят кристали, дължащи се на кристализацията на водата и минералите в заобикалящите ги скали.
Пещерата е дълга 300 м, а достъпни за посетители са около 200 метра. Състои се от пет зали, като в първите четири са по-голямата част от пещерните образувания, а в последната има шест поредни пропасти, най–дълбоката от които е 12 м. Денивелацията е 26 м и въпреки че са оформени пешеходни маршрути – пътеки със специално нехлъзгащо се покритие и обезопасителни парапети, пещерата не е подходяща за хора с двигателни затруднения и хора с голямо наднормено тегло – преминава се през няколко много тесни места. Хора с фобия към тесни пространства също може да не се чувстват комфортно.
Влажността вътре е почти 100%, а температурата е постоянна – 9,6 градуса: задължително е да сте със здрави, непромокаеми обувки и дори в най-големите летни жеги да сте подготвени за посещението си в пещерата с връхна дреха.
На множество места в коридорите се налагаше почти на преминем в клек, като невнимателните от нас често се удряха главите, макар и с каски, което развеселяваше цялара група.
Изключително впечатляващи са пещерните образувания – неповторими по изящество и цветове, истинска феерия от причудливи форми и изображения – „Лалето“, „Ръката на бог“, „Богородица“, „Пеликана“… За вълшебството допринася и изграденото по европейски проект ефектно цветно осветление. Посетителите могат да видят тук всички категории калцитни образувания, включително редките гроздовидни сталактити, „скални драперии“, а също ледени кристали и арагонити.
Пещерата работи всеки ден, като се влиза на кръгъл час от 9 до 16 ч. през лятото и до 15 ч. през зимата. Цената за възрастни е 8 лв., пенсионери, студенти, ученици и групи (с удостоверяващ списък) ползват намаление. Влизането става на групи от 15-20 човека. Обиколката трае около 30 мин, но може да продължи и повече, ако групата има специални интереси или прави снимки.
-
Пещерата „Козарникът“край Белоградчишките скали или нов прочит на човешката цивилизация
В областта на Белоградчик са известни пещерите Магурата (най-дългата пещера в България), Венецът ( за нея има отделна статия в блога ми), Лепеница и Козарникът. Козарникът беше последната от пещерите, които посетих в региона. Тя е малка пещера – дължината й е около 200 м, но е един от най-важните праисторически обекти в България и Европа. Намира се по пътя между Белоградчик и гара Орешец, на около 10 км северозападно от града. Има означение върху крайпътен камък, пещерата е все още в процес на археологически проучвания и няма официален знак за нея. От пътя нагоре са около 100 метра. Пред пещерата се разкрива красива площадка с гледка към Белоградчишките скали.
Откриването на пещерата край Белоградчик е било съвсем случайно. За пръв път за нея се съобщава през далечната 1933 г. от археолога Рафаил Попов, който прави пълни описания на откритията си. Според него в Козарника са живели хора още от каменната ера.
60 години по-късно, през 1996 г., научна експедиция, начело на която е ст.н.с. Николай Сираков от Археологическия институт към БАН, и Жан-Люк Гуадели, френски учен от Института по геология и праистория на кватернера от Бордо, започва да изучава следите от палеонтологията и геологията на Козарника.
Преди да бъде проучена пещерата, се е смятало, че праисторическите европейци са преминали от Африка към Европа чрез протока Гибралтар. Тази теория е подкрепена от останки и артефакти, открити в Испания и Турция, които датират между 400 000 и 800 000 години. За разлика от тях, обаче, френски учени са се натъкнали на следи от човешки живот в пещерата Козарника, които могат да бъдат датирани от 1,6 до 1,4 млн. години, пише Стандарт нюз.
Уникалната находка, която преобръща световната история, всъщност представлява зъб на древен представител на семейството Homo, по всяка вероятност Homo Erectus, както и животински кости, по които са направени множество резки. Те са умишлено, а не случайно прорязани, са сигурни в тезата си изследователите.
И така, българо-френската археологическа експедиция започва да проучва отделните фази на късния палеолит. Учените разкриват, че в Козарника са открити 18 културни пласта и 16 геологически хоризонта. Те считат, че най-меродавни и интересни са най-долните пластове, тъй като датират отпреди повече от 35 хилядолетия. Откритите следи от живот в пещерата променят световната теория за настъпването на хората от Африка към Европа.
Обитателите на пещерата са изработвали примитивни сечива от кремък и кост. Заедно с многобройните кремъчни оръдия археолозите откриват и много кости от див кон, носорог, мамут, които първобитните хора са ловували, за да се препитават, както и от саблезъб тигър, пещерна мечка, архаични видове хиени, пантери, които се случвало да убият, за да се защитят. Дотогава за някои от тези животни не били откривани данни, че са обитавали българските земи, както и територията на цяла Югоизточна Европа.
До ссега се смяташае,че човечеството се е зародило в Източна и Централна Африка. Тук в периода преди 5 милиона години е живял най-ранния, известен на учените хоминид – австралопитекът(т.е. южна маймуна). С течение на времето австралопитекът еволюирал в няколко различни типа – хомо хабилис (сръчен човек) и хомо еректус (изправен човек). Преди 1.7 милиона години прачовеците започнали да се разселват през Мала Азия в Кавказ и Южна Азия. Откритията в Козарника доказват, че разклонение от тези групи е тръгнало на север-североизток и е минало през Балканите, откъдето постепенно е заселило цяла Европа.
В Козарника са открити фрагментирани кости на неандерталци. Става дума за първите хора в Европа- над 1,4 до 1,5 млн. години най-вероятно. По метода „палеомагнетизъм“ са констатирани предишни промени в магнитното поле на земята. През десетки или няколкостотин хиляди години се сменят полюсите на Земяна. Чрез тази цикличност може да се определи възрастта на дадена археологична находка.
Учените разкриха, че древните хора, които са обитавали пещерата са били суетни- правили са си бижута. За това говори находката, на която се натъкнали археолозите- останки от работилница за бижута. Доцент Никола Сираков коментира в интервю: „Откриваме черупки от малки охлювчета с размер окол 5-6 мм. или малко по-големи. Те са фосилни, били са използвани за изработка на украшения- огърлици, гривнички, амулети. “ Тази работилница е една от най-ранните в Европа и е на най-ранните представители на модерния човек. Тези украшения са служили и за самоидентификация, а това са наченките на етно-лингвистичните общности на етносите. Тези охлювчета са ги събирали от място близо до Лом, в льосовете. Има следи от шнурчето, което е свързвало черупките в бижуто, най-вероятно огърлица. Тя е на около 38 000 години. Подобни дати има само на една пещера на границата между Турция и Сирия.“
Последната интересна находка в „Козарника“ е открита преди време непосредствено пред входа на пещерата- останки на мъж от 16 век, прободен със стрела. Кога за последно е била обитавана пещерата археолозите не могат да кажат, тъй като за известно време мястото е било противоатомно убежище, и е отнет повече от метър от последния слой. Последва използване на пещерата за гъбарник, като отново е унищожен още метър полезен слой с останки, допълни археологът.
Находките показват, че са настъпвали периодично големи катаклизми, затова промените, които се случват в климата като засушавания или поройни дъждове, предизвикващи наводнения, са нещо напълно нормално. И в онези времена животните са мигрирали заради катаклизмите, а след тях и групи от човешки общности.Разкопките в пещерата продължават, очаквам скоро да бъде отворена за широката общественост и доказателствата за най-ранна цивилизация по нашите земи да бъде признати в международен план, като нов прочит на историята на човещката цивилизация.
-
Мемориален комплекс „Балова Шума“,Монтана-историята в забвение
Историята, казват, се пише от победителите. Но историята е в паметта на народа, в неговите приказки, предания и паметници. Победителите се сменят, а миналото винаги изплува като сянка, дори и умишлено да е било посипано в пепел. Оставяйки паметниците си от епохата на Комунизма в пренебрежително забвение, в опит да забравим репресивните страни на тази епоха, ние като че ли обрърнахме гръб на хората, които горяха и умряха за тази кауза.
Паметник в забвение е и мемориалният комплекс „Балова шума’, за който малцина са чули днес. Трудно ще го намерите дори и на картите. Комплексът е съвсем незрачно означен от каменна плоча по пътя на запад от град Монтана, свързващ селата Бистрилица или Илица. Приблизително се намира между язовир Огоста и Лопушанския манастир, на километър от село Гаврил Геново , на пътя между Берковица и Белоградчик.
Пътувайки за Балчик от София през прохода Петрохан, забелязах осанката на обелиска, който стърчеше самотно в нищото. Моято любопитство веднага ме накара да се отбия по черния път към него. След около 100 метра по обрасла с трева камена пътека се откри самия площад, а до паметника ме заведе втора, също толкова дълга пътечка. Пред мен изникна монументален архитектурен комплекс, който веднага ме накара да се разровя в интернет за информация. Разбрах, че се намирам на архитектурния комплекс Балова шума, носещ името на местността.
Мемориален комплекс е построен е през 1970 г. в памет на загиналите девет партизани от отряд „Христо Михайлов“ (26 юни 1944 г.). В някои източници прочетох, че са били трима загиналите. Но е замислен и като паметник на жертвите и от още две големи въстания: Чипровското (1688 г.) и Септемврийското (1923 г.).
Първото впечатление е на разруха и на следи от мародерство:откъртени мраморни плочи, липсващи стълби, буйна растителност навсякъде между паметниците. Въпреки цялостната атмосфера на разпад, монументът все още излъчваше някаква мащабност и достолепие. Цялостното усещане беше за замах, с който архитекти, строители, власти и т.н. са издигнали насред нищото нещо толкова огромно, може би грандиозно и за времето си.
Това, от което се е състоял мемориалният комплекс (и което може все още да се различи въпреки разрухата) са: пирамидата-обелиск, скулптури (може би на партизани), барелеф и камера за вечен огън, три постамента с героични стихове.
Основният монумент олицетворява видимо двуцевна пушка и беше изнанадващо да установя, че на едната му страна е изграден релефно стилизиран кръст:) Зачудих се как в ерата на социализма, авторът е имал смелостта да вкара този христиански символ във време на пълен агностицисъм! Надявам се да не е заплатил с тази смела постъпка с няколко години в Белене…
Вътрешността на конструкцията е куха, с положени големи късове гранит, над които са издълбани светите думи на Ботев като послание към поколенията.
Входната врата, която е била от метал, е отдавана изкъртена, а отворут към структурата зее, обрасъл в трева.
Архивните снимки показват дните на слава на комплекса, който е привличал много посетители и се е виждал от километри.
Преди След като прегледах архивни снимки на мемориалния комплекс, сверих детайлите и установих липсваща фигура от груповата композиция на паметника отстрани. Макар, че сигурно е тежала над един тон, фигурата е била варварски изрязана и единствената следа от нея е стърчаща метална обувка… Ръката на ранената жена от композицията също липсва, като че ли осакатеното и тяло синхронизираше със цялостното усещане за разпад.
Оформени бяха алеи, оградени с хвойна, водещи от няколко страни към мемориала. Отделно е построен малък хотел и гостоприемница, които още работят и дори са много посещавани, за разлика от паметника.
Тръгнах си от мемориалния комплекс с тъга и носталгия,знаейки, че тук някога, като символ на борбеността, смелостта и почитта, е горял вечен огън. Пламъче, затопляло душите на мнозината идвали да се поклонят. Пламък, който ние сме изгасили и забравили. Пламъкът на мечтите и живота на хората преди нас, който ние сме отговорни да поддържаме и съхраняваме за нашите деца, защото той е паметта към миналото ни.

About Me
The sky is not completely dark at night. Were the sky absolutely dark, one would not be able to see the silhouette of an object against the sky.
Follow Me On
Subscribe To My Newsletter
Subscribe for new travel stories and exclusive content.