Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Правец е китно градче само на 70 километра от София в посока североизток. Ако за по-младите се асоциира с красивият Правец ризорт, построен покрай магистрала Хемус, малко преди самия град, за останалите живяли в епохата на социализма, той напомня за епохата на Тодор Живков. Моето поколение помним славата на първите български компютри Правец, които по това време ни поставиха на челни редици в световното технологично развитие. Правец предизвиква противоречиви чувства. Причината за тях е, че Правец стана забележим на картата по време на управлението на Тодор Живков, или както го наричаше галено народа бай Тошо. Като се абстрахираме от историческия контекст на епохата на неговото 33 годишно управление, днес Правец съхранява историята на една цяла епоха-епохата на социалистическото управление.

В Правец днес може да се посети обособения Музеен комплекс, който включва историческия музей в самия център на града, музейната сбирка „Тодор Живков и света-отминало настояще“ и къщата музей на Тодор Живков.

Къщата се намира в гр. Правец на ул. Васил Левски 32. Включена е в Музейния комплекс на града и е отворена за посетители. Представлява архитектурна и етнографска възстановка на късновъзрожденски, балкански тип къща на два етажа. Реставрирана е и е превърната в музей още през 1974г.

През 20

Родната къща на Тодор Живков е в късно възрожденски стил от 18-19 век и е на два етажа. Построена е от бабата и дядото на Живков. Стаите се наричат КАЩИ, има специално помещение за работа с вретено, обща спалня със сламени одъри, кухня и стая с огнище. На първият етаж е зимника , където са прибирали животните в студа. На втория етаж е станът, на който майката на бившия държавен глава – Маруша Живкова, е тъкала черги. В съседство е малка стаичка, която била всекидневна и в нея на огнището се е готвело. Цялото семейство е спяло в последната стая на дома върху две ниски легла, с покрити дюшеци.
Подредбата на къщата показва колко скромно е живяло семейството и откъде е тръгнал Тодор Живков, за да стигне до първия пост в държавата.
Домът му все още е собственост на семейство Живкови и за него освен уредниците на музея се грижи и дъщерята Евгения.

В двора на къщата е отворена музейна сбирка „Тодор Живков и светът – отминало настояще“. Къщата – музей работи всеки ден, така че посетителите могат да я разгледат дори и в почивните дни, понеже има голям интерес от българи и чужденци.

В музейната част откриваме и специална зала, която проследява развитието на компютрите Правец. Тяхното производство започва в началото на 80-те години като България се нарежда на 3-то място в света по производство и използване на електронни устройства на глава от населението. През 90-те години производството е прекратено. Частна компания възражда марката компютри през 2014 г. , като в момента са налични както лаптопи, така и смартфони.

Част от подаръците, които Тато е получавал като главен секретар на ЦК на БКП, са изложени в съседство на родната му къща, която и не може да ги побере. Те са в настояща общинска сграда, която някога Живков е ползвал като приемна за делегации и граждани. Подаръците му са изложени тук, след дълга преписка с резиденция Бояна, където още се съхраняват около 1500 експоната, получени от Живков от различни чуждестранни и наши делегации или гости.

В сградата, охранявана и със СОТ, се намират доста ценни експонати с протокол за държавно пазене. Повечето от тях са със статут на движими паметници, друга част са в Националния исторически музей и в Художествената галерия в София.

Предметите са от цял свят и носят духа на различните култури. От снимките и материалите става ясно, че по времето на Живков сме имали дипломатически отношения с Англия, САЩ и други западни страни. Тодор Живков умело е лавирла както с държавните управници от западния свят, така и с Брежнев. Той е единствения държавен глава от социалистическия блок, който посещава Япония. Цял рафт има с изложени снимки на Живков с императора и неговата съпруга и на подаръците от тях за държавния глава. Беше любопитно за мен да науча, че императорът посреща Живков като далечен роднина, смятайки, че двата народа са произлезли от братски племена живяли подобен номадски живот на коне.

Тодор Живков посещава и папата по това време, което е било немислимо във времена на агностицизъм . Снимките от изложението свидетелстват за тази чест.

В Правец изложените образци са 239, но част от тях са с по няколко експонати. Лично директорката на музея и двама уредници са ги избирали три дни в резиденция “Бояна”. Сред подаръците има и предмети от Никарагуа и подарени лично от Леонид Брежнев – писалищен комплект с орнаменти и ловни пистолети. Тук може да се види лично подписана картичка от Муамар Кадафи, както и снимка с младият Бойко Борисов, запечатани моменти с почти всички лидери на политическия свят по времето на управлението на Живков, крале, президенти, диктатори. Експозицията е повече от впечатляваща-тя е зашеметяваща както като разнообразие, така и като изработка на самите подаръци. Изложени са инкристирани оръжия, порцеланови статуетки, кожени амулети, картини, дърворезби, посребрени и позлатени съдове. Колекцията включва картини, сувенири, статуетки, маски, произведения на изкуството и народните занаяти, макети на известни недвижими културни ценности, копия от антични предмети на народите от цял свят. Това са произведения от кристал, слонова кост, порцелан, желязо, мед, сребро, позлата, дърво, кожа, копия на уникати, инкрустирани със скъпоценни камъни, предмети носещи белезите на националната и културна идентичност на всяка една нация.

Правец е община с многопластова култура от няколко хилядолетия. На територията на община Правец до момента са регистрирани над 150 тракийски могили, няколко селища и пет крепости. От тях са проучени 53 могили до момента.

ИМ-Правец се развива като храм на познанието за древност, корени и памет вече 40 години от създаването си.Той е институцията, която съхранява и популяризира богатото културно-историческо наследство на общ. Правец, съхранява го за поколенията, за да имаме едно достойно бъдеще.

Музеят предлага аудио гид, който предоставя аудио разказ за историята на региона и за всички обекти в града.

Експозиционният разказ започва с най-древната история на Правешкия край през времето, когато тези земи са били населявани от траки, през римската и ранновизантийската епоха, средновековието, мрачните години на турското робство и българското Възраждане в т.ч. национално-освободителните борби. Показва участието на правчани в четническото движение и създаването на комитетска мрежа по времето на Васил Левски, Освобождението и завършва със социално-икономическото и културно развитие през 20-те и 30-те год. на ХХ в.
Музейната експозиция представя оригинални възстановки на погребален ритуал под могилен насип от римската епоха (II – III в.) и на автентичен домашен кът с богат етнографски материал.

Интерес предизвикват старите носиии характерни за правчани, тъканите, накитите, носени от жените, ценните икони от старите църкви.

Исторически музей – Правец разполага с място и организира временни тематични и художествени изложби – гостуващи от други музеи и такива с новопридобити и непоказвани експонати от фонда.

В момента на моето посещение гостуваше експозиция от Музеен център Созопол.

В околностите на Правец заслужават внимание крепостта Боровец, както и манастирът Св. Теодор Тирон.

В една слънчева събота на септември, когато есента срамежливо си прокарва път през гората и почти незабелязано започва да оцветява зелените корони на дърветата със своята палитра, реших да се разходя до Ерулската планина, част от Краището. Целта ми беше изкачване на най-високия и връх Големи връх ( 140м), както и да се потопя в спокойствието на този обезлюден, но много красив район от България. Отбивайки се от пътя за град Трън, по средата на пътя Душинци-Ерул се озовах в подножието на Ерулският манастир, който веднага прикова моето внимание и реших да му посветя време.

Манастирът е в малка долина, до която се стига по стълби от паркинга, от който тръгва пътеката за Големи връх, известен като най-живописният връх на Ерулската планина. За Ерулския манастир, носещ името „Света Троица” , спорят две села. Понякога го наричат Ерулски манастир, а друг път Душински. Във всеки случай селото Ерул е по-старото селище, а Душинци се е появило по-късно.

През 2005 – 2006 г. село Ерул е привлякло вниманието на световноизвестни шведски учени археолози поради името и етимологията си. След археологически разкопки и изследвания на находките се е оказало, че едно древно германско племе на готите, наречено Ерули, се е заселило трайно тук при Великото преселение на народите. Жителите му са се смесили с местното трако-римско население, а по-късно и с българите. Според историята на нашите земи, готският епископ Вулфила и готите федерати са били трайно уседнали в териториите на днешна България. Множеството археологически паметници като готски базилики и некрополи в околността, недвусмислено доказват това. Името на селото е древно и непроменено близо 1500 години.

За съществуването на село Ерул през средновековието свидетелства документирането му в списъците на джелепкешаните от 1576 г. като Мирул,Прегул и Ирул към каза Изнебул.

Пред манастира, като горди пазачи се издигат две величествени дървета, наподобаващи на великански хранители на светата обител. Двете дървета пред храма са ясен и бук. Корените им са вплетени в прегръдка, точно както и клоните им. За тях разбрах, че има в традициите на легендите, красива история, която се предава и до днес от поколение на поколение,

Бука била сияйно красива девойка, но останала без родители още на четири месеца. Докато майка й я кърмила на полето под едно дърво на сянка, а бащата се суетял наколо да почине, изневиделица от ясното небе паднал гръм, убил двамата родители, но бебето оживяло. Хранили го всички кърмачки в селото. За детето се грижили много хора докато пораснала чудно красива девойка. Всяка година като идвали за десятъка, турците все искали да я видят и чакали сгоден момент да я вземат. Ерулчини я оправдавали, че е малка, когато дошло време да не могат да отърват красавицата от османлиите, Бука вече се била залюбила с Ясен, син на поп Ерул. Селяни видели как потерята наближавала селото и предупредили Бука и Ясен да се скрият в манастира. Младите влюбени хукнали да дирят закрила при калугерите, но ордата на коне бързо ги застигнала и двамата паднали посечени от ятаганите. Кръвта им напоила земята под двете дървета, които и до днес стоят като стражи пред храма. Местните смятат, че дърветата са на около 900 години! Какво ли можеха да разкажат, ако можеха да говорят, се запитах аз…..

От някогашният манастир сега е запазена само църквата. Архитектурата и е характерна за периода от XI-XIV век, продължение е на типично строителство, датиращо от ранновизантийската епоха. Върху вградения камък в стената е отбелязана и годината на строителството (или на възстановяването) на църквата „Света Троица“ (1892 г.) , а е била осветена през 1900 г. Над входната врата на църквата се намира икона на Св. Троица.

Според друга легенда, при предишното възстановяване на църквата през 1832 г. строителите вградили сянката на местно момиче в основите на сградата. Дядо Методи, последният монах, който обитавал църквата до смъртта си през 1958 г., многогократно е разказвал, че нощем е виждал от „Престола“ (ритуален монолитен блок с древен езически произход), поставен вляво от входната врата, да излиза духа на момичето, облечено в бяло и да броди из гората.

Вдясно от входа се намира мраморна плоча – възпоминание за героичното минало на този край.

Последното възстановяване на манастира е след 2004г., когато е възстановено църковното настоятелство и чрез дарения е обновена черквата, килията за калугера и магерницата.

На 35-40 м. от църквата се намира свещен извор с ледено студена вода, който разбрах,че никога не пресъхва. На 18 м. над извора могат да се видят основите на някогашната църква. По спомените на местни хора тя е имала чудно красиви стенописи. Рухнала е около 1900 г. До нея още са запазени зидовете от килиите на монасите. Постройката е разрушена през 1956-58 г. Личат основите и на някогашната мандра към манастира.
В близост до църквата стои, сравнително добре запазена, сградата на някогашното селско училище.
Допреди 3 десетилетия тук се е провеждал събор, всяка година в края на месец юни, след което бил преместен по политически причини. От няколко години старата традиция е отново възродена.

Наскоро е направен ремонт на манастира, стенописите изглеждаха като току-що изографисани на стената над ниската порта.

След като напуснах манастира, продължих по добре маркираната пътека, която разбрах е обозначена наскоро от Трънското туристическо дружество за всеобщо улеснение на любителите на планината. Преходът към върха е повече от приятен и в по-голямата си част е на открито. Минава се през заслон, доста занемарен, от който се тръгва за другото село в региона Душинци. От заслона се стига до върха за по-малко от 30 минути. Големият връх е гол и предлага гледка 360 градусова панорама, която спира дъха с простора на хоризонта, който открива. Виждат се Витоша, Рила, Осогово, Руй, Стара планина, а познавачи твърдят, че могат да разпознаят около 30 отделни планини от височината на върха.

Село Ерул, като повечето села от този край, е силно обезлюдяло. Останали са 53 души през 2009г. Природните и културните му дадености го правят привлекателна туристическа дестинация.

За пещерата „Венеца“ бях чела, че е една от най-красивите пещери на територията на страната ни, от общо 121 открити до сега. Близостта и до пещерата Магурата, както и значително по-малкия и размер са причините повечето хора да не знаят за нейното съществуване или да я подминават неоснователно.

След уикенд из Белоградчишките скали, реших, че ще успея да хвана последната обиколка на пещерата за неделния ден и се запътих с пълна газ към тази каменна феерия. Исках да разбера, дали репутацията и на каменна подземна феерия е основателна.

Достигането до пещерата е много улеснено с табелки, идвайки от Белоградчик. Местността в която е открита пещерата е част от Старопланинския масив и се нарича Чукара. Самото име на пещерата идва от едноименния планински рид, издигащ се до нея. Пещерата Венеца се намира на 14 км източно от Белоградчик и на 300 метра южно от село Орещец, Видинско.

Пристигам малко преди 17:00 ч., когато е последната обиколка с гид. По традиция в пещерата се влиза на всеки кръгъл час, така, че имам достатъчно време да прочета изложената информация и да сложа каската, която ми се полага за разходката вътре. Минути преди самия тур се събираме една колоритна група от различни възрасти и всички оборудвани тръгваме по стръмна и скосена стълба към низините на пещерата след нашия гид.

От нашия словохотлив гид разбирам, че пещерата е открита е сравнително скоро – при взривни работи през 1970 година, а пък за туристически посещения е отворана едва през 2015 г. След откриването на пещерата е имало множество набези от иманяри, поради което се е наложило да се циментира входа до началото на реставрирането и облагородяването на пещерата.

Когато обаче пещерняците от клуб „Бел прилеп“ разказват за пещерата, много често употребяват думата „уникална“: сталактити, които нарастват настрани, в противоречие със законите на гравитацията, най-голямото пещерно образувание в България – сталактон с големина 25 метра, и то от оникс. Същите тези пещерняци, които, освен „Венеца“, са разкрили и картирали над 120 пещери, твърдят, че именно „Венеца“ е най-красивата сред тях.

При откриването на пещерата, която е била естествено запечатана до този момент, по целия й под са разпръснати различни на цвят кристали, дължащи се на кристализацията на водата и минералите в заобикалящите ги скали.

Пещерата е дълга 300 м, а достъпни за посетители са около 200 метра. Състои се от пет зали, като в първите четири са по-голямата част от пещерните образувания, а в последната има шест поредни пропасти, най–дълбоката от които е 12 м. Денивелацията е 26 м и въпреки че са оформени пешеходни маршрути – пътеки със специално нехлъзгащо се покритие и обезопасителни парапети, пещерата не е подходяща за хора с двигателни затруднения и хора с голямо наднормено тегло – преминава се през няколко много тесни места. Хора с фобия към тесни пространства също може да не се чувстват комфортно.

Влажността вътре е почти 100%, а температурата е постоянна – 9,6 градуса: задължително е да сте със здрави, непромокаеми обувки и дори в най-големите летни жеги да сте подготвени за посещението си в пещерата с връхна дреха.

На множество места в коридорите се налагаше почти на преминем в клек, като невнимателните от нас често се удряха главите, макар и с каски, което развеселяваше цялара група.

Изключително впечатляващи са пещерните образувания – неповторими по изящество и цветове, истинска феерия от причудливи форми и изображения – „Лалето“, „Ръката на бог“, „Богородица“, „Пеликана“… За вълшебството допринася и изграденото по европейски проект ефектно цветно осветление. Посетителите могат да видят тук всички категории калцитни образувания, включително редките гроздовидни сталактити, „скални драперии“, а също ледени кристали и арагонити.

Пещерата работи всеки ден, като се влиза на кръгъл час от 9 до 16 ч. през лятото и до 15 ч. през зимата. Цената за възрастни е 8 лв., пенсионери, студенти, ученици и групи (с удостоверяващ списък) ползват намаление. Влизането става на групи от 15-20 човека. Обиколката трае около 30 мин, но може да продължи и повече, ако групата има специални интереси или прави снимки.