Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Подбалканският път е приютил множество исторически градове и паметници, свидетели на патриотичния дух на нашия народ и възрожденското му минало.

На 55 км от столицата по пътя за Бургас се издига мемориален комплекс „Васил Левски”. юкомплексът е най-последния издигнат на територията на България в памет на апостола, както и на всички поднали в борбата за свобода от Средногорието. Изваяният от камък образ на Апостола е поставен така, че погледът му сочи към село Буново – място, където е живял три години. Още е жив споменът за къщата със скривалището, имената на съратниците му. Ако пътник минава оттам и се загледа в посоката, към която е отправил взор Апостола, ще остане очарован от гледката. Пътувайки в тази посока, не можех да не спра и да отдам почит на Апостола и неговото дело.

Момериалът е построен непосредствено до прохода „Гълъбец“ преди разклона за село Бунево и завършен през 2008 година. Идеята е на историкът Дойно Дойнов, родом от селото. Мемориалът е разположен от дясно на самото шосе, на широк завой и е разгърнат на голямо пространство, оформено за почивка, поклонение или размисъл.

Освен бюста на Апостола, който се издига в централната част на монумента, в страни от главния надпис може да видят ликовете на Георги Бенковски и Панайот Волов. Мемориалът е на две нива. След като се качат стълбите, в задната част има плочи с думи на Апостола, както и паметни плочи с изписани имената на всички борци за свобода от региона.

Срещу мемориала се открива гледка към ссело Бунево, от където започва Лудогорието. В далечината се разкриват арките на най-високия ЖП мост на Балканския полуостров. Някога оттук е преминавал най-старият път през Балкана към София. Красивия изглед, който се разкрива от пътя към селото наподобява на рекламна картичка, която трябва да накара туристите да помечтаят за живот сред чиста природа, ромон на река и звън на хлопки от добитък, прибиращ се вечер от поляните край селото.

Не случайно в района на Буново е построен мемориалния комплекс „Васил Левски”, където се събират хора с патриотични нагласи по всяко време на годината.В самото село са построени три паметника на героите, загинали по време на борбата за освобождение на България. Оттук започва Средногорието, районът, където се заражда и провежда борбата за освобождение през XIX век. От високия си пиедестал ни гледа внушителната скулптура на Левски, обърната с лице към бунтовното Средногорие. Хората от Буново разказват, че природата наоколо е развълнувала някога известния ни поет Любен Каравелов и така се родили емблематичните му стихове „Хубава си моя Горо”, припявани с вълнение от всеки българин.

Село Буново се намира под легендарния връх Баба, където има паметник на загиналите в Руско-турската освободителна война /1877-78 г/. Всяка година, на националния ни празник 3 март, който в Буново се отбелязва тържествено с венци и цветя, хората от селото тръгват към върха, за да почетат паметта на героите, загинали за свободата на България.

Може би не сте чували за община Чавдар, която е само на час път от София в посока Пирдоп. Село Чавдар е част от община Чавдар и се явява единственото населено място в цялата община. Това е и най-малката обшина в България в подножието на Стара планина. Селото се намира в Софийска област в Златишко-Пирдопската котловина със средна надморска височина 570 м., като на север граничи със Стара планина, а на юг навлиза в Средна гора.

До 1899г. носи името Коланларе (от турски език “място с много коне, конско пасище”). Селото е като извадено от реклама за швейцарските алшпийски селища,благодарение на успешно усвояване на европейски фондове за регионално развитие от местния кмет и управление 2007-2013. За него преди време бях гледала предаване по телевизията и сега имах шанса да видя с очите си този малък райски кът в подножието на Стара планина. Преминах през цялото село, удивлявайки се на светещите му тротоари, улици, център и спретнати детски площадки. Красиви скамейки и мостчета от дърво бяха осеяли площада на селото, а фонтаните румоляха в унисон със спокойната гледка.

След като приключих с фотосесията си пред красивия фонатан на центъра, се запътих към музея на селото, който няма аналог в страната. Центърът-музей „Чавдар“ е първият интерактивен фолклорен център в България. Неговото предназначение е да съхранява местното материално и нематериално културно наследство, представяйки интерактивно фолклор, традиции, знания и умения като памет и жива практика. Това е пространство за деца и възрастни, където информацията е представена чрез информационни табла, анимирани видео клипове, компютърна игра, автентични експонати и др. Изградени са арт и интерактивни инсталации, работилница, които въвеждат посетителя в темата и му дават възможност и той самият да участва в образователния процес. 

Село Чавдар е наследник на най-старото население, откривано от учените в Средногорието, доказателство за което са археологическите разкопки на селищната могила край р. Тополница, показали, че организиран живот тук е имало още преди 7000 години. Селището е открито съвсем случайно през 1967 година при подготовка за засаждане на овощна градина. Проучването на неолитната култура „Чавдар“ започва през май 1968 г., и с едногодишно прекъсване, завършва през 1980 г. Открита е изключително ценна рисувана керамика, която по-късно е предоставена на специалисти за проучване. В работата върху селищната могила, която по същество в праисторическите времена е представлявала поселение върху наколни жилища край реката, се включват археолози от Великобритания и с тяхно учатие е извършено стратиграфско сондиране на терена, което от своя страна доказва съществуването на седем културни пласта.

Археологическият парк е отворен за посетители от 2012 година и се намира се на хълма до селото. Сградата на музея до който са археологическите къщи е модерна сграда, с красиво оформено зелено пространсто пред нея, голям паркинг, външна сцена, и открит ресторант в алпийски тип за многобройните посетители. Непосредствено до селищните постройки е построен внушителен спортно-увеселителен парк „Въжеландия“, в който премерихме силите си по-късно. До селището е построен красив параклис носещ името на Света Петка на самия хълм от дясната му страна към селото.

Музеят е много добре уреден с подробни хронологични описания на историческите епохи от началото на зараждането на цивилизацията по наши земи. В експозиционната зала на археологическия парк с помощта на табла, витрини и по желание екскурзоводна беседа се разказва подробно историята на разкритите седем културни пласта в селищната могила, най-ранният от които се нарича “Чавдар I” и е една от най-старите култури в Югоизточна Европа.Изложени са глинени съдове, метални уръдия на труда, автентичен модел на тъкачен стан и макет на самото селище.

Археологическият парк “Тополница” разполага с пет неолитни къщички ( в три, от които има възможност да се нощува в напълно автентична обстановка). Къщичките са построени от преплетени колове, обмазани с глина и разполагат с огнище, пещ, зърнохранилище, маса и столове. Всяка от 5-те къщи има свое наименование. Три от къщичките могат да се наемат за преспиване, като посетителите трябва да си носят спално бельо и да имат желание за необичайно преживяване. В тях са изградени дървени нарове, матраци, камина и малки столчета и маса. За любители на пътешевствия във времето, това е уникален начин да се преселиш за малко в Неолитната епоха 7000 години назад, дори за кратко, на символична цена!

След археологическия парк от дясната му страна красива пътека оформена с чакъл и дървена ограда водят към хълма с параклиса. Той е въстановен с дарения от златодобивната канадска фирма в Челопеч през 2008 и носи името на патрона на местрността Св. Петка. Отворен е всеки ден между 10:00 и 16:00. Още преди 120 години тук е поставен първият камък, с който е била почитана Света Петка-покровителка на село Чавдар. Сегашния параклис е изграден е от три купола с чешма под единия и голяма камбанария в дворното преостранство. Гледката разкриваща се от хълма към село Чавдар и Стара планина определено е главозамайваща и спираща дъха.

Разбира се, нямаше как да пропуснем увеселителния парк, на чиито въжени пътеки не се осмелих да се кача, но моите деца направиха с голям ентусиазъм! Атракцията се състои се от две катерачни стени с височина 8 и 10 м, кула за наблюдения, въжена градина на две нива и допълнителни съоръжения за най-малките посетители. Така наречената „Въжеландия“ дава разнообразни възможности за катерене, скачане, криене, люлеене, провиране и търкаляне сред сплетени цветни въжета.Гледката от върха на постройката, почти 30 метра височина открива по великолепен начин релефа на хълмовете на Стара Планина,селището, параклиса и е добра алтернатива за тези които не се осмелят да извървят въжените въздушни пътеки.

На два часа растояние от археологическия парк се намира природната забележителност водопадите „Казаните“. Те представляват съвкупност от 5 малки водопада. „Казаните“ са включени в Националния регистър на природните красоти и от 1970 г. са обявени за природна забележителност. За съжаление не намерих правилния път и поради напредване на времето не ги посетихме. За тези, които биха искали да посветят водопадите община Чавдар осигурява възможност и за офроуд разходка до „Казаните“ с високо-проходим автомобил, като услугата се заплаща в Археологически парк „Тополница“.

Къде се намира: село Чавдар, обл. Софийска ~70 км от София, ~ 1 час път

Вход за комплекса: 2 лв-възрастни, 3 лв-семеен билет , 1 лв-пенсионери и ученици

Работно време: 10:00-18:00 без почивен ден

Време, необходимо за разглеждане на обекта: ~30-40 мин

 Горни Лозен е от селищата, които са известни със своите многобройни църкви, параклиси и оброчни кръстове. Горни Лозен, обединено със село Долни Лозен, представляват най-голямото село в България, със 6300 живущи в двете обединени селища. Селата са в подножието на Лозенската планина, която е завършек на Средна гора и поради близостта си до Столицата, са много добре благоустроени и с достъпен транспорт. По традиция за уредбата и благолепието на храмовете в двете села от далечни времена се грижат отделни фамилии, които са възприели обгрижването им по наследство до ден днешен.

Село Лозен и покраинините му са приютили манастирите „Св.Спас“, „Св.св. Павел и Петър“ и манастира „Св. Димитър“.

Храмът „Св. Димитър“ се намира в покрайнините на селото (в началото на Лозен, на пътя откъм София) и е с голяма прилежаща площ, дарена от християни. Намира се на първия завой водещ към Горни Лозен, съвсем скромна табела показва посоката, която трудно се забелязва за неподготвен посетител.Има спомен в местното население, че на това място някога се е издигал манастир, разрушен по време на турското робство. Потвърждение на това е и наименованието „манастира“, запазено до днес сред лозенчани. Няма точни исторически данни за първоначалното построяване на манастира за съжаление. Сегашният манастир във вида в който съществува е построен през 1932 година от родолюбивия християнин Алексо Къшов от селото. Алексо и неговото семейство дълги години се грижат и поддържат със средства църковния имот. През 2012 година, църквата е обновена отново с дарения на миряни и официално осветена от Негово Светейшество Патриарх Максим и Софийския метрополит. В момента на моето посещение в църквата беше приключило цялостно обновяване на интериора с нови стенописи.

С влизането ми в манастирската обител се запознах с мило семейство, което помагаше за градинарската работа на единствената монахиня, обитаваща църковния имот. Имах удоволствието да се запозная с нея, с присъща скромност на посветен на вярата човек, тя пожела да остане анонимна, но ми отдели време за да ми покаже току-що завършените стенописи в църквата от софийски стенописец. Разговорът прерастна скоро в дълга беседа за житието на много от светците, изобразени по стените, както и за чудесата съпътвствали тяхното битие. Църквата блестеше празнично в прясно изографисани стени, с ярки цветове, осветени празнично от полюлеите. Въпреки скромния си размер, църквата беше успяла да приюти по стените и таваните си забележително много образи на светци, в цял ръст, само лица, във фигурални композиции беше изографисан целия таван и арковото пространство над стените.

Монахинята, стопанка на манастира също ми разказа битието на патрона на сятото място. Свети Димитър Солунски е светец пострадал в името на вярата в началото  на 4 век по време на гоненията на християните. Той бил римски проконсул, но открито проповядвал християнството. Той успял да обърне във вярата много езичници, а след това мъжествено приел мъченическия венец. Светията живял в гръцкия град Солун, но се ползва с особено почитание във всички славянски народи. Главните светини, свързани със св.Димитър се намират в Солун, Гърция в църквата, носеща неговото име. Много храмове носят името на светеца, само в Гърция те са 547.

Жителите на Солун почитат СВ. Димитър като патрон на своя град. Светията е много почитан и в България, затова и много българи се стичат на поклонение пред мощите на светеца в Солун. В България най-старата средновековна търновска църква носи името на светеца и се намира във Велико Търново. Други църкви носещи името на светията са в село Паталеница, Пазарджишко, както и в село Свирачи. Св.Димитър Солунски се почита като покровител на военните. Неговата икона помага на всички, чиято професия е свързана с военното дело. Неговият образ олицетворява обичта на светиите към отечеството. За мъжете, чийто покровител е светецът, иконата защитава от болести и нещастни случаи и помага за постигането на достойно място в обществото. 

След сладкодумния разговор със стопанката на манастира си напълних вода и в знак на благодарност за отделеното време обещах да помагам при нужда за подръжката на манастирския имот. Усмихната малката скромна жена ме изпрати до портала и си пожелахме да се видим отново.

Само на 17 км от София в посока магистрала Хемус се намира Лозенската планина, непосредствено граничеща с гордата Витоша планина. Лозенска планина е една от „подценяваните“ ни планини, която – буквално и преносно – остава в сянката на Витоша. Тя, обаче, предлага чудесни възможности за еднодневни излети и отдих сред природата на жителите на столицата ни. От гледна точка на непретенциозните туриста тя е прекрасна дестинация за походи по няколко причини: изходните пунктове на маршрутите са лесно и бързо достижими както с градския транспорт, така и с автомобил; разходката из нея не предполага кой-знае каква тренираност от страна на туриста; върховете по главното й било предлагат чудесни гледки във всички посоки, а обширните поляни – прекрасни възможности за организиране на пикници и семейни игри. За някои държави с преобладаващо нисък релеф първенецът на планината – връх Попов дял, би изглеждал впечатляващо висок със своите 1190 метра! Но за страна като България това е умерено висок планински масив. С красивите си гледки и чудесни възможности за пешеходни турове Лозенската планина е истински природен оазис буквално на две крачки от хаоса на близо двумилионния град.

Реших да прескоча в един съботен ден до Лозенската еко пътека, подмамена от майското слънце и лесния маршрут, който е подходящ за еднодневен преход. Основните маркирани маршрути в Лозенската планина са два, като и двата имат за изходна точка с. Долни Лозен, а крайните им точки са съответно Пасарел и Кокаляне. В голямата си част те съвпадат и преминават през Лозенския манастир “Св. Спас” и вр. Половрак, като се разделят малко преди „Матейната чешма“.

Достигнах до село Лозен с автомобил и паркирах пред сградата на Българския Червен кръст, в чийто двор на връщане от еко пътеката, туристите често посядат за питие, преди да поемат пътя към София. По официална статистика село Лозен е най-голямото село в България с 6300 жители! То обединява Горен и Долен Лозен. Освен със собствен транспорт, до там може да се предвижи човек и с автобус номер 5, ( тръгва от станция Изток, както спира и на окръжна болница) , слиза се на последната спирка в село Лозен и по улица Половрак се тръгва до станцията на БЧК .Непосредствено преди станцията има асфалтиран път, който става черен след няколкостотин метра, и е главния път за Лозенската екопътека. Пътят е досъпен и за леки автомобили, има скамейки за почивка, както и маркировка, дори на едно сенчесто място далновиден търговец беше направил мини заведение в караваната си!

По горската пътека се излиза до Ловджийската чешма. Край нея пътят прави остър завой наляво, след което остър надясно. Тук е важно дане се следва втория завой, а да се продължи направо , на където се намира Лозенския манастир „Св. Спас“.  Носи името на несъществуващ светия, и всъщност е посветен на светлия християнски празник Възнесение Господне, който се отбелязва 40 дни след Възкресение и кръстен от народа Спасовден. Манастирът е известен повече сред местните жители като „Долнолозенски“. На Спасовден (винаги четвъртък) манастирът празнува своя храмов празник.Манастира е на невероятно красиво място и от него се открива част от Софийско поле, на фона на Стара планина.

Според летописите някога в София и околностите имало над 40 църкви и манастири. Районът бил известен като Мала Света Гора. По време на разходките си из Лозенската планина може да се посети и Пасарелския манастир „Св. Петър и Павел”, както и обителта „Св. Иван Рилски” в село Герман. Има легенда, че някога пътят за Рила минавал през Лозенската планина. В горещ летен ден преминал и светецът Иван Рилски. Не виждал извор, нито чешма. Спрял и се помолил на Бога за вода. От земните недра бликнала живителна струя. Според преданието, на същото място по-късно цар Петър поръчал да бъде изграден манастир с името на Св. Иван Рилски.

Манастирът „Свети Спас“ е основан вероятно през XI-XII век и е бил най-източният от манастирите, образуващи Софийската Мала Света Гора. Унищожен е при падането на крепостта Урвич при османското нашествие в края на XIV век. След това е възстановен през XVII век и дори има сведения, че в него е функционирала книжовна и калиграфска школа и училище през втората половина на века. За жалост манастирът е повторно сринат през XVIII век от турците, тъй като монасите му участвали в завери и въстания.
За трети път „Свети Спас“ се въздига от пепелта през 1821 година.

Maнacтиpът e бил cpeдищe и нa нaциoнaлнoocвoбoдитeлнoтo движeниe, ĸaтo в нeгo e oтcядaл Bacил Лeвcĸи
Дo 1900 г. Лoзeнcĸaтa oбитeл e билa мъжĸи мaнacтиp, нo cлeд тoвa ce пpeoбpaзyвa в дeвичecĸи. Днec e дeйcтвaщ и e oбитaвaн oт двe мoнaxини, пocлyшницaтa Kpиcтинa и cтoгoдишнaтa игyмeнĸa мaйĸa Дoмeниĸa.

Църквата отвъм имаше неугледен вид, а след като влезнах вътре, бях изненадана и от пропуканите стени, стенописите бяха в доста лощо състояние. Разбрах, че църквата е претърпяла сериозни ремонтни дейности, но аз лично бях разочарована от недоброто състояние на светата обител, като се има в предвид близостта и до столицата и броя туристи посещаващи манастира. Предположих, че реставрационите процеси продължават, но нямаше кого да питам за потвърждение.

Лозенски манастир – убежище на Левски и силната вяра

През 1868 година майсторите Никола Образописов, Христаки Захариев и Димитър Дупничанин украсяват стените и куполите на храма със стенописи, които се виждат и до днес. Украсата на храма е богата на образи както на светци, така и на исторически личности, което я прави истинска забележителност.Много са евангелските сцени, но с особено голяма любов са рисувани първоучителите Кирил и Методий, Иван Рилски, Патриарх Евтимий, книжовници и просветители. В образите се разпознават и канонизирани софиянци – Никола Нови Софийски, Георги Нови Софийски, Константин Софийски.

Интepec пpeдcтaвлявaт и пopтpeтът нa игyмeн Kиpияĸ oт 1868 г. и иĸoнaтa нa cpъбcĸия ĸняз Bлaдимиp Дyĸлянcĸи, ĸoйтo e бил жeнeн зa дъщepятa нa цap Caмyил, Kocapa.

Лозенски манастир – убежище на Левски и силната вяра

Манастирският двор е много обширен, останалите сгради изглеждат значително по-спретнати, а гледката към Софийското поле е основната притегателна част от посещението на манастирската собственост.

Повечето посетители продължават по екопътеката към връх Полврак. За да се стигне до него се тръгва по пътеката преди манастира надясно, следва ново леко изкачване и край една пейка трябва да се отклони вляво . Преходът минава по обширни поляни с беседки и гледка към Витоша, след което отново се навлиза в гората, за да достигне до разклона към Половрак . Ако се продължи направо, се стига до връх Попов дял (1190 м).

Ток преди върха се намира едно от най-интересните места по Лозенската екопътека – мемориалният комплекс на незнайния четник на Георги Бенковски. Сказанията говорят, че той бил единственият оцелял от Хвърковатата чета и се е крил дълго време в пещера под Половрак. Селяни му носили храна и вода, но бил предаден и убит. На лобното му място е изграден мемориален комплекс, а на паметника му е записано „Вместо кандила блещукат звездите на незнайно падналите български великани“.

На метри от оградата на мемориала се намира скалистия връх Половрак – основната цел на екопътека „Лозенска планина“. Името му идва от древните траки и означава „орлов поглед“. Напълно оправдано е. Някои казват, че оттук се открива една от най-хубавите гледки към Софийско поле. С тази разлика, че освен нея има панорама към Плана, Рила, Верила,Витоша и язовир Искър. Височината му е 1182 м. – само с осем метра по-малко от първенеца на Лозенската планина – връх Попов дял. Из различните справочници и табели можем да го срещнем още като Половраг или Полуврак.

Върхът е част от трасето на екопътека „Лозенска планина“, която свързва селата Лозен и Пасарел (Долни Пасарел), така че може да се продължи в тази посока и за около още два часа и половина да се премине целия маршрут. Аз трябваше да се върна при автомобила си, но си обещах следващия път да направя Лозенската екопътека в цялата и красота от едната до другата отпварна точка.

Ако пътувате по магистрала Тракия, непосредствено след като се излезне от столицата е разклона за село Равно поле. Освен известното игрище за голф с което се свързва името на селото, което е най-близкото за столичаните, покрайнините на селото са приютили и манастирът „Св.св.Павел и Петър“. Манастирът е част от така нареченото Софийско Светогорие, обхващащо около 40 манастири, но броят им постоянно се увеличава, поради откриване на други археологически останки от свети обители и въздигане на нови. Манастирите от Софийското Светогорие са създадени в различни епохи – от IV век до наши дни. Намират се в различно състояние на съхраняемост– от напълно разрушени до пълноценно действащи. Общото между тях е манастирското им призвание и това, че понастоящем попадат в гравитационното поле на нашия днешен столичен град.

Макар, че манастирът се намира на разстояние от село Лозен, той се числи към Лозенската Мала Света Гора и се намира в землището на Долни Лозен ( селото Лозен обединява Долен и Горен Лозен). Първото впечатление от красиво оформеното зелено пространство около манастира е, че той е изключително добре поддържан, с цветя, плодови дървета, скамейки и оформен паркинг за посетители. Масивнен портал във формата на арка води към двора на манастирския комплекс, над който са изографисани двамата светии, разположени от двете страни на Исус.

Няма точни исторически данни кога е построен първия манастир тук, но местните хора винаги са знаели, че мястото е свещенно и има особена енергия и се е почитало като свято откакто хората тук се помнят.Първите данни за манастир на това място са от Х-ХІ век, тогава той е бил мъжки с голям братство – около четиридесет монаси. Предполага се, че в манастира е имало два храма – единият посветен на апостолите Петър и Павел, а другият – на празника Петдесетница – Света Троица. В края на ХІV век, когато България е нападната от османските войски, той процъфтявал в духовно и материално отношение. Местността по това време е била покрита с гъста гора и тя е скривала обителта от всички страни.

Въпреки, че манастирът е бил в близост до много централния път свързващ тогавашния град София с Константинопол, той дълго време е останал незасегнат от набезите на турците, докато един ден камбанния звън издал местонахождението му и той е бил сринат до основи от поробителите. Легенда твърди, че малко овчарче е станало свидетел на унищожаването на светата обител и е разказал за случилото се. В продължение на няколко столетия, по време на османското робство, селяните останали верни на духовните светии и всяка година празнували деня на Св.св Павел и Петър, както и втория празник на манастира -деня на Петдесятницата. Хората избягвали да пасат стадата си там, където са били останките от разрушения манастир. Помнели коя е земята, принадлежаща на манастира и никога не я ползвали за земеделие. От благоговение дори не смеели да почиват там, където преди била обителта.

В началото на ХХ век на мястото, което се помнело че е била църквата, бил построен малък параклис. По-късно през 30-те години един възрастен човек от село Лозен – дядо Будин – получил откровение насън, че трябва да напусне семейството си и да се засели на това място.Цар Борис ІІІ често се разхождал на кон из околността и обичал да се отбива в храма за молитва. В манастира все още се пази камъка с халката, на която той завързвал коня си. Разказват, че той оставял средства за поддръжка на храма, а ако дядо Будин отсъствал, слагал парите под един камък пред църквата. Семейството на дядо Будо, както го наричали в селото, и до днес помага усърдно на манастира.

След трагичната смърт на цар Борис III, в знак на признателност, цялото село отслужило литургия на 40я ден от кончината му.

През 1988-89 година с усилията на отец Иван Динков и на много усърдни християни от селото, по основите на стария параклис е посторена малка църква. През 1994-95 е построена първата жилищна сграда с дарения от много частни лица и фирми и най-вече с безвъзмездния труд на християните от село Долни Лозен.Сегашната църква, посветена на светите първовърховни апостоли Петър и Павел, е построена по благословението и под ръководството на Пловдивския Митрополит Николай.

Самата църква няма иконописи по стените, а интериора е елегантно оформен от симетрични арки в кръг, иконостасът е в изчистен стил, изсечен от дърво, красиво контрастиращ на фона на белия мраморен под.

Интерес предизвика в мен икона, поставена на позлатено инкрустирана поставка в куполна форма и потърсих след службата монахиня да я питам за нея.

Любезна монахиня ми сподели, че иконата е подарък от българския манастир в светата местност Атон, Гърция. Разгледах с възхищение сложните инкрустации, наподобаващи бродерии върху метална паяжина. Иконата изобразява Дева Мария с младенеца с великолепната поставка придава царственост на цялостното помещение на църквата.

Манастирският комплекс е много добре поддържан от монахините, живеещи в него и прави много добро впечатление още от влизане. Атмосферата в двора р проканваща към уединение и едноременно зареждаща със зеленината си и белите фасади на постройките, обгърнати в бръшлян.

Поради близостта си до столицата, манастирът е много посещаван, както от столичани, така и от жители на Лозен и околията. Любезната монахиня, с която разговарях след службата, ме изпрати с покана да се завърна отново. Аз си закупих за спомен красиво инкрустирано яйце от восък, които обитателките правят за да подпомагат църквата и да радват миряните с красотата на творчеството си, вдъхновено от Божия дух и любов.