Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Пътувах през Нова Загора в посока Ямбол и лъкатушкайки между селските прашни пътища, колата сякаш сама се запъти към село Коньово, намиращо се на около 15 км северозападно от град Нова Загора в Сливенска област. Бях чела, че предходната 2019 година на празника на Св. Богородица, 15 август, в селото родолюбиви дарители със съдействието на общината бяха издигнали мемориален комплекс, посветен на родения в селото Дядо Влайчо, известен освен с ясновидските си дарби и с изключителната си човечност и висок морал българин. Дядо Влайчо със своя светъл житейски път и пример за хуманност беше станал вдъхновение за изграждането на дом, който неговите съселяни бяха решили да нарекат Дом на доброто-веруюто на Дядо Влайчо приживе.

От вратата се озовавам в един зелен рай, който е в контраст с избуялите пожълтели треви от юлското слънце храсти наоколо.Красива ограда грижовно обгръща едно прекрасно поддържано место-реликва, като че ли осъзнавайки святостта на човека, чиито реликви и гроб съхранява.

Народът с благововение го нарича още приживе „дядо Влайчо“, още от както е бил 28 годишен, но не заради възрастта му, а поради изключителната му мъдрост, смиреност и свръхестествената дарба, която той е притежавал и използвал в полза на болните, слабите и нуждаещите се. За него се носят легенди. Предрича точния ден и час на смърттта на Георги Димитров, началото на Първата световна война, природни катаклизми, но уви, с ясновидските си способносто привлича вниманието на силните на деня и попада под прицела им.

През 60те години на миналия век вестник „Работническо дело“ е организирал национален конкурс за ясновидци. Дядо Влайчо категорично е бил определен на първо място. За огромно съжаление, поради естеството на социалистическата идеология, неговата дарба му носи много срадания, гонения и унижения от властта.Макар, че част от живота му минава в гонения, криене от властта, заточение в Белене,хората неизменно са вървяли по стъпките му, окриляни от надеждата да им помогне.

Дядо Влайчо не е търгувал с таланта си, напротив. Никога не е вземал пари ( голяма част от конфликта му с властта, която е искала да експлоатира дарбата му, водил се е от правилото „Даром съм го получил, даром го давам“ ( таланта си). За разлика от Ванга, той никога не става любимец на властта, нито преди 9 септември 1944, нито след това, макар, че мнозина съвременници свидетелстват, че дарбата му е била по-силна от нейната.

Ето няколко думи за историята на този голям българин и най-вече човек, наричан още и Безсребърника, поради безкористната си служба в името на хората.

Влайчо Жечев е роден на Голяма Богородица-15 август 1894 година ( не случайно тогава е открит и мемориалния комплекс) и умира през 1981 година. Отявлен последовател на Дънов, той построява комуна на своето дворно място, където са живяли и работили около 30 човека. Казват, че самия Дънов го е посещавал и предрекъл, че ще бъде негов наследник. Помагал е на партизаните, а след 9 септември 1944 , в неговия дом са заловени укрити от него царски офицери, които са бягали от режима в Турция, поради което дядо Влайчо е заточен за цели 5 години в Белене. Там той продължава да упражнява дарбата си и дори помага на надзиратели, като надвива жестокостта им и избягва мъченията от тях с благи думи и добри дела. Изумява всички, като предрича датата си на освобождаване, далеч по-ранна от тази от присъдата му.

След излизането си от Белене, дядо Влайчо намира райския си дом-градина опустошен и изцяло западнал. Назначен е за пчелар към ТКЗС в село Коньово, работа, която взема при сърце и с любов се грижи за животни, растения и всеки нуждаещ се, дирил помощ при него. Не след дълго време хората започват пак да прииждат пред вратите на дома му, узнавайки за дарбата с която той успява да утоли мъките им и да им даде надежда. Силните на деня, макар, че се възползват от дара му, решават отново да го ограничат и изолират и го поставят под домашен арест.

Лични вещи на дядо Влайчо-любимата му цигулка, с която е изпълнявал музика за паневритмията и печатната му машина, на която е писал поезия

Леглото на дядо Влайчо и лични вещи-част от експонатите в Дома на доброто

От 1965 до 1981 година започва номадския период от живота на дядо Влайчо, в който той странства от град на град, за да предотврати ново заточение Живее в големи лишения и в резултат от лоши битови условия умира от простуда. Той е прокуден от родното си място от партизанина генерал Чочоолу, на когото помага да се намери племенника му, паднал в кладенец и го спасяват от сигурна смърт! Това е благодарността на един комунист, пренебрегнал признателност и благородство в името на една антихуманна идеология и закони!

Обрекъл се да служи на хората-да милее и да тачи животните, да се радва на цветя и растения, на всеки да се притичва на помощ. Живота на дядо Влайчо и добрините сторени от него приживе, дълго време след кончината се разнасят като легенда, както тези на Христосовите апостоли.

В Дома на доброто е оформен специален кът, където са изложени лични вещи на дядо Влайчо – Библия, кандило, писма, дрехи. 

В Архитектурния комплекс е изграден скромен параклис, а в него в саркофаг почиват тленните останки на дядо Влайчо. Те са преместени от гробището на Коньово със съгласието на близките му по инициатива на кмета Николай Грозев, който е основния инициатор за построяването на комплекса. Параклисът носи името на свети Стефан, приживе небесния закрилник на дядо Влайчо.

Поговорих с уредничката на комплекса, която с вдъхновение ми разказа за многобройни случки от битието на този свят човек, за неговата неподкупност, човечност и скромност. Препоръча ми книгата на съпругата на племенника на дядо Влайчо, Мария Жечева от магазина към мемориалния дом, написана върху споменина на хора от повече от 700 благодарствени писма до него. Закупих книгата и я изчетох на един дъх с огромно възхищение и преклонение пред този свят човек, достоен пример за хуманност и житейски път.

На тръгване от мемориалния комплекс си мислех за силата на Доброто, което надявам се освен приживе и днес да се разпръска от светлия пример на един привидно обикновен човек, но с огромно сърце и дар, посветил живота си да бъде Апостол на доброто и хората.

Пророчества на дядо Влайчо за България и Света:

В цял свят плодородието ще бъде оскъдно поради воюващи и поради голямото нарастване на земните жители и неправилното разпределение на благата ще има оскъдица – недоимък от първа необходимост. Скъпотията ще върви напред и бързо парите ще станат изобилни, но незадоволството ще го има.

Ще дойде време, когато зеленчуците ще стават все по-отровни. Те растат в земята и близо до нея. Плодовете, за разлика от тях, са на високо и приемат повече слънце. Тук е и причината зеленчуците да бъдат по-замърсени.

Вие няма да повярвате, но ще дойде време, когато мъжете ще носят обици и ще си слагат забрадки и ленти на косите. Те ще започнат да приличат на жени, а жените – на мъже. Светът ще се побърква. Но няма как – и това ще трябва да се изживее… Затуй ви казвам: ако е потребно да се мине през ада, вие продължавайте да вървите, без ни за миг да спирате, нито да се обръщате назад.

Управниците в цял свят ще бъдат в по-голямо затруднение, а останалите широки маси ще говорят, пишат, четат и тълкуват най-разнообразно, всеки по своему ще тълкува световните събития. В това време блажен ще бъде онзи управник, който с вяра и любов прилага гладен сърдечна молитва към Бог за своя народ. Както е постил Христос в пустинята за греховете на цялото човечество, както е постил Мойсей, Данаил и други за своя народ, а блажена ще бъде оная широка маса на народа, която чете Словото и добрите книги, размишляват за всичко добро и насаждат овощни дръвчета и други култури по земята, и всеки живее с Любов и вътрешен мир…

Светът няма да се умиротвори. Русия ще се заинтересува повече, но пак с търпение ще чака да дава от своята си червена боя на всички народи и ще играе роля на предтеча в делото на работничеството по целия свят. Германия ще успява, Америка едва ще запази сама себе си. Англия ще загуби територии, сили и влияние. Франция ще бъде на три разделена: фашизъм, работничество и свободно мислещи общества, и ще следва неволно мистиката на Германия. Италия ще си събере силите и ще има успехи. Япония ще напредва. Турция ще бъде в голямо затруднение. Гърция ще изгуби. България, поради молитвите на духовните общества, не ще бъде въвлечена във война. С малка промяна в кабинета тя ще бъде първа по желание за мир на Балканите, иначе ще си пази границите строго… Блажени ще бъдат ония будни семейства, които не се безпокоят от положението и вярват истински в силата и властта на Бога.

Поради помрачаването и голямото зло духовете на човешките същества ще бъдат крайно нервни и психично болни, но страданията, мъчнотиите и страховете ще пораснат до такава степен на голям хаос.

Духовните и културните общества, общо идеалистите не ще могат да правят общо сплотение. Чисто колективното добро ще бъде в застой – за този неуспех трябва да се намери краят.

Общо хората ще бъдат много нетърпеливи, ще бъдат сръдливи, ще обичат яденето, спокойствието, но те ще им липсват, после брат с брата ще се съди, ще се появят много кражби и други беди.

Светъл ще бъде Божият път, будните души ще почувстват това, а останалите ще потъмнеят още повече. По цялата земя и континенти ще има голяма проява на духовете във всяко отношение.

Абе, тоя наш български народ е доста твърдоглав. Мнозина не приемат Бога и ще патят. Ама, казвам ви, до болка ще теглят.

Ще има чистене… И за нищо на света няма да бъде онова, което хората се надяват и очакват. То е нещо, което човешкият род още не е виждал, не е чувал и дори не е подозирал за него. Това върховно „пречистване на души“ ще стане чрез силата на Природата.

Българският корен е здрав, дълбок и жилав. Нацията ни ще оцелее в задаващите се изпитни.

Подбалканският път е приютил множество исторически градове и паметници, свидетели на патриотичния дух на нашия народ и възрожденското му минало.

На 55 км от столицата по пътя за Бургас се издига мемориален комплекс „Васил Левски”. юкомплексът е най-последния издигнат на територията на България в памет на апостола, както и на всички поднали в борбата за свобода от Средногорието. Изваяният от камък образ на Апостола е поставен така, че погледът му сочи към село Буново – място, където е живял три години. Още е жив споменът за къщата със скривалището, имената на съратниците му. Ако пътник минава оттам и се загледа в посоката, към която е отправил взор Апостола, ще остане очарован от гледката. Пътувайки в тази посока, не можех да не спра и да отдам почит на Апостола и неговото дело.

Момериалът е построен непосредствено до прохода „Гълъбец“ преди разклона за село Бунево и завършен през 2008 година. Идеята е на историкът Дойно Дойнов, родом от селото. Мемориалът е разположен от дясно на самото шосе, на широк завой и е разгърнат на голямо пространство, оформено за почивка, поклонение или размисъл.

Освен бюста на Апостола, който се издига в централната част на монумента, в страни от главния надпис може да видят ликовете на Георги Бенковски и Панайот Волов. Мемориалът е на две нива. След като се качат стълбите, в задната част има плочи с думи на Апостола, както и паметни плочи с изписани имената на всички борци за свобода от региона.

Срещу мемориала се открива гледка към ссело Бунево, от където започва Лудогорието. В далечината се разкриват арките на най-високия ЖП мост на Балканския полуостров. Някога оттук е преминавал най-старият път през Балкана към София. Красивия изглед, който се разкрива от пътя към селото наподобява на рекламна картичка, която трябва да накара туристите да помечтаят за живот сред чиста природа, ромон на река и звън на хлопки от добитък, прибиращ се вечер от поляните край селото.

Не случайно в района на Буново е построен мемориалния комплекс „Васил Левски”, където се събират хора с патриотични нагласи по всяко време на годината.В самото село са построени три паметника на героите, загинали по време на борбата за освобождение на България. Оттук започва Средногорието, районът, където се заражда и провежда борбата за освобождение през XIX век. От високия си пиедестал ни гледа внушителната скулптура на Левски, обърната с лице към бунтовното Средногорие. Хората от Буново разказват, че природата наоколо е развълнувала някога известния ни поет Любен Каравелов и така се родили емблематичните му стихове „Хубава си моя Горо”, припявани с вълнение от всеки българин.

Село Буново се намира под легендарния връх Баба, където има паметник на загиналите в Руско-турската освободителна война /1877-78 г/. Всяка година, на националния ни празник 3 март, който в Буново се отбелязва тържествено с венци и цветя, хората от селото тръгват към върха, за да почетат паметта на героите, загинали за свободата на България.

Може би не сте чували за община Чавдар, която е само на час път от София в посока Пирдоп. Село Чавдар е част от община Чавдар и се явява единственото населено място в цялата община. Това е и най-малката обшина в България в подножието на Стара планина. Селото се намира в Софийска област в Златишко-Пирдопската котловина със средна надморска височина 570 м., като на север граничи със Стара планина, а на юг навлиза в Средна гора.

До 1899г. носи името Коланларе (от турски език “място с много коне, конско пасище”). Селото е като извадено от реклама за швейцарските алшпийски селища,благодарение на успешно усвояване на европейски фондове за регионално развитие от местния кмет и управление 2007-2013. За него преди време бях гледала предаване по телевизията и сега имах шанса да видя с очите си този малък райски кът в подножието на Стара планина. Преминах през цялото село, удивлявайки се на светещите му тротоари, улици, център и спретнати детски площадки. Красиви скамейки и мостчета от дърво бяха осеяли площада на селото, а фонтаните румоляха в унисон със спокойната гледка.

След като приключих с фотосесията си пред красивия фонатан на центъра, се запътих към музея на селото, който няма аналог в страната. Центърът-музей „Чавдар“ е първият интерактивен фолклорен център в България. Неговото предназначение е да съхранява местното материално и нематериално културно наследство, представяйки интерактивно фолклор, традиции, знания и умения като памет и жива практика. Това е пространство за деца и възрастни, където информацията е представена чрез информационни табла, анимирани видео клипове, компютърна игра, автентични експонати и др. Изградени са арт и интерактивни инсталации, работилница, които въвеждат посетителя в темата и му дават възможност и той самият да участва в образователния процес. 

Село Чавдар е наследник на най-старото население, откривано от учените в Средногорието, доказателство за което са археологическите разкопки на селищната могила край р. Тополница, показали, че организиран живот тук е имало още преди 7000 години. Селището е открито съвсем случайно през 1967 година при подготовка за засаждане на овощна градина. Проучването на неолитната култура „Чавдар“ започва през май 1968 г., и с едногодишно прекъсване, завършва през 1980 г. Открита е изключително ценна рисувана керамика, която по-късно е предоставена на специалисти за проучване. В работата върху селищната могила, която по същество в праисторическите времена е представлявала поселение върху наколни жилища край реката, се включват археолози от Великобритания и с тяхно учатие е извършено стратиграфско сондиране на терена, което от своя страна доказва съществуването на седем културни пласта.

Археологическият парк е отворен за посетители от 2012 година и се намира се на хълма до селото. Сградата на музея до който са археологическите къщи е модерна сграда, с красиво оформено зелено пространсто пред нея, голям паркинг, външна сцена, и открит ресторант в алпийски тип за многобройните посетители. Непосредствено до селищните постройки е построен внушителен спортно-увеселителен парк „Въжеландия“, в който премерихме силите си по-късно. До селището е построен красив параклис носещ името на Света Петка на самия хълм от дясната му страна към селото.

Музеят е много добре уреден с подробни хронологични описания на историческите епохи от началото на зараждането на цивилизацията по наши земи. В експозиционната зала на археологическия парк с помощта на табла, витрини и по желание екскурзоводна беседа се разказва подробно историята на разкритите седем културни пласта в селищната могила, най-ранният от които се нарича “Чавдар I” и е една от най-старите култури в Югоизточна Европа.Изложени са глинени съдове, метални уръдия на труда, автентичен модел на тъкачен стан и макет на самото селище.

Археологическият парк “Тополница” разполага с пет неолитни къщички ( в три, от които има възможност да се нощува в напълно автентична обстановка). Къщичките са построени от преплетени колове, обмазани с глина и разполагат с огнище, пещ, зърнохранилище, маса и столове. Всяка от 5-те къщи има свое наименование. Три от къщичките могат да се наемат за преспиване, като посетителите трябва да си носят спално бельо и да имат желание за необичайно преживяване. В тях са изградени дървени нарове, матраци, камина и малки столчета и маса. За любители на пътешевствия във времето, това е уникален начин да се преселиш за малко в Неолитната епоха 7000 години назад, дори за кратко, на символична цена!

След археологическия парк от дясната му страна красива пътека оформена с чакъл и дървена ограда водят към хълма с параклиса. Той е въстановен с дарения от златодобивната канадска фирма в Челопеч през 2008 и носи името на патрона на местрността Св. Петка. Отворен е всеки ден между 10:00 и 16:00. Още преди 120 години тук е поставен първият камък, с който е била почитана Света Петка-покровителка на село Чавдар. Сегашния параклис е изграден е от три купола с чешма под единия и голяма камбанария в дворното преостранство. Гледката разкриваща се от хълма към село Чавдар и Стара планина определено е главозамайваща и спираща дъха.

Разбира се, нямаше как да пропуснем увеселителния парк, на чиито въжени пътеки не се осмелих да се кача, но моите деца направиха с голям ентусиазъм! Атракцията се състои се от две катерачни стени с височина 8 и 10 м, кула за наблюдения, въжена градина на две нива и допълнителни съоръжения за най-малките посетители. Така наречената „Въжеландия“ дава разнообразни възможности за катерене, скачане, криене, люлеене, провиране и търкаляне сред сплетени цветни въжета.Гледката от върха на постройката, почти 30 метра височина открива по великолепен начин релефа на хълмовете на Стара Планина,селището, параклиса и е добра алтернатива за тези които не се осмелят да извървят въжените въздушни пътеки.

На два часа растояние от археологическия парк се намира природната забележителност водопадите „Казаните“. Те представляват съвкупност от 5 малки водопада. „Казаните“ са включени в Националния регистър на природните красоти и от 1970 г. са обявени за природна забележителност. За съжаление не намерих правилния път и поради напредване на времето не ги посетихме. За тези, които биха искали да посветят водопадите община Чавдар осигурява възможност и за офроуд разходка до „Казаните“ с високо-проходим автомобил, като услугата се заплаща в Археологически парк „Тополница“.

Къде се намира: село Чавдар, обл. Софийска ~70 км от София, ~ 1 час път

Вход за комплекса: 2 лв-възрастни, 3 лв-семеен билет , 1 лв-пенсионери и ученици

Работно време: 10:00-18:00 без почивен ден

Време, необходимо за разглеждане на обекта: ~30-40 мин

 Горни Лозен е от селищата, които са известни със своите многобройни църкви, параклиси и оброчни кръстове. Горни Лозен, обединено със село Долни Лозен, представляват най-голямото село в България, със 6300 живущи в двете обединени селища. Селата са в подножието на Лозенската планина, която е завършек на Средна гора и поради близостта си до Столицата, са много добре благоустроени и с достъпен транспорт. По традиция за уредбата и благолепието на храмовете в двете села от далечни времена се грижат отделни фамилии, които са възприели обгрижването им по наследство до ден днешен.

Село Лозен и покраинините му са приютили манастирите „Св.Спас“, „Св.св. Павел и Петър“ и манастира „Св. Димитър“.

Храмът „Св. Димитър“ се намира в покрайнините на селото (в началото на Лозен, на пътя откъм София) и е с голяма прилежаща площ, дарена от християни. Намира се на първия завой водещ към Горни Лозен, съвсем скромна табела показва посоката, която трудно се забелязва за неподготвен посетител.Има спомен в местното население, че на това място някога се е издигал манастир, разрушен по време на турското робство. Потвърждение на това е и наименованието „манастира“, запазено до днес сред лозенчани. Няма точни исторически данни за първоначалното построяване на манастира за съжаление. Сегашният манастир във вида в който съществува е построен през 1932 година от родолюбивия християнин Алексо Къшов от селото. Алексо и неговото семейство дълги години се грижат и поддържат със средства църковния имот. През 2012 година, църквата е обновена отново с дарения на миряни и официално осветена от Негово Светейшество Патриарх Максим и Софийския метрополит. В момента на моето посещение в църквата беше приключило цялостно обновяване на интериора с нови стенописи.

С влизането ми в манастирската обител се запознах с мило семейство, което помагаше за градинарската работа на единствената монахиня, обитаваща църковния имот. Имах удоволствието да се запозная с нея, с присъща скромност на посветен на вярата човек, тя пожела да остане анонимна, но ми отдели време за да ми покаже току-що завършените стенописи в църквата от софийски стенописец. Разговорът прерастна скоро в дълга беседа за житието на много от светците, изобразени по стените, както и за чудесата съпътвствали тяхното битие. Църквата блестеше празнично в прясно изографисани стени, с ярки цветове, осветени празнично от полюлеите. Въпреки скромния си размер, църквата беше успяла да приюти по стените и таваните си забележително много образи на светци, в цял ръст, само лица, във фигурални композиции беше изографисан целия таван и арковото пространство над стените.

Монахинята, стопанка на манастира също ми разказа битието на патрона на сятото място. Свети Димитър Солунски е светец пострадал в името на вярата в началото  на 4 век по време на гоненията на християните. Той бил римски проконсул, но открито проповядвал християнството. Той успял да обърне във вярата много езичници, а след това мъжествено приел мъченическия венец. Светията живял в гръцкия град Солун, но се ползва с особено почитание във всички славянски народи. Главните светини, свързани със св.Димитър се намират в Солун, Гърция в църквата, носеща неговото име. Много храмове носят името на светеца, само в Гърция те са 547.

Жителите на Солун почитат СВ. Димитър като патрон на своя град. Светията е много почитан и в България, затова и много българи се стичат на поклонение пред мощите на светеца в Солун. В България най-старата средновековна търновска църква носи името на светеца и се намира във Велико Търново. Други църкви носещи името на светията са в село Паталеница, Пазарджишко, както и в село Свирачи. Св.Димитър Солунски се почита като покровител на военните. Неговата икона помага на всички, чиято професия е свързана с военното дело. Неговият образ олицетворява обичта на светиите към отечеството. За мъжете, чийто покровител е светецът, иконата защитава от болести и нещастни случаи и помага за постигането на достойно място в обществото. 

След сладкодумния разговор със стопанката на манастира си напълних вода и в знак на благодарност за отделеното време обещах да помагам при нужда за подръжката на манастирския имот. Усмихната малката скромна жена ме изпрати до портала и си пожелахме да се видим отново.

Само на 17 км от София в посока магистрала Хемус се намира Лозенската планина, непосредствено граничеща с гордата Витоша планина. Лозенска планина е една от „подценяваните“ ни планини, която – буквално и преносно – остава в сянката на Витоша. Тя, обаче, предлага чудесни възможности за еднодневни излети и отдих сред природата на жителите на столицата ни. От гледна точка на непретенциозните туриста тя е прекрасна дестинация за походи по няколко причини: изходните пунктове на маршрутите са лесно и бързо достижими както с градския транспорт, така и с автомобил; разходката из нея не предполага кой-знае каква тренираност от страна на туриста; върховете по главното й било предлагат чудесни гледки във всички посоки, а обширните поляни – прекрасни възможности за организиране на пикници и семейни игри. За някои държави с преобладаващо нисък релеф първенецът на планината – връх Попов дял, би изглеждал впечатляващо висок със своите 1190 метра! Но за страна като България това е умерено висок планински масив. С красивите си гледки и чудесни възможности за пешеходни турове Лозенската планина е истински природен оазис буквално на две крачки от хаоса на близо двумилионния град.

Реших да прескоча в един съботен ден до Лозенската еко пътека, подмамена от майското слънце и лесния маршрут, който е подходящ за еднодневен преход. Основните маркирани маршрути в Лозенската планина са два, като и двата имат за изходна точка с. Долни Лозен, а крайните им точки са съответно Пасарел и Кокаляне. В голямата си част те съвпадат и преминават през Лозенския манастир “Св. Спас” и вр. Половрак, като се разделят малко преди „Матейната чешма“.

Достигнах до село Лозен с автомобил и паркирах пред сградата на Българския Червен кръст, в чийто двор на връщане от еко пътеката, туристите често посядат за питие, преди да поемат пътя към София. По официална статистика село Лозен е най-голямото село в България с 6300 жители! То обединява Горен и Долен Лозен. Освен със собствен транспорт, до там може да се предвижи човек и с автобус номер 5, ( тръгва от станция Изток, както спира и на окръжна болница) , слиза се на последната спирка в село Лозен и по улица Половрак се тръгва до станцията на БЧК .Непосредствено преди станцията има асфалтиран път, който става черен след няколкостотин метра, и е главния път за Лозенската екопътека. Пътят е досъпен и за леки автомобили, има скамейки за почивка, както и маркировка, дори на едно сенчесто място далновиден търговец беше направил мини заведение в караваната си!

По горската пътека се излиза до Ловджийската чешма. Край нея пътят прави остър завой наляво, след което остър надясно. Тук е важно дане се следва втория завой, а да се продължи направо , на където се намира Лозенския манастир „Св. Спас“.  Носи името на несъществуващ светия, и всъщност е посветен на светлия християнски празник Възнесение Господне, който се отбелязва 40 дни след Възкресение и кръстен от народа Спасовден. Манастирът е известен повече сред местните жители като „Долнолозенски“. На Спасовден (винаги четвъртък) манастирът празнува своя храмов празник.Манастира е на невероятно красиво място и от него се открива част от Софийско поле, на фона на Стара планина.

Според летописите някога в София и околностите имало над 40 църкви и манастири. Районът бил известен като Мала Света Гора. По време на разходките си из Лозенската планина може да се посети и Пасарелския манастир „Св. Петър и Павел”, както и обителта „Св. Иван Рилски” в село Герман. Има легенда, че някога пътят за Рила минавал през Лозенската планина. В горещ летен ден преминал и светецът Иван Рилски. Не виждал извор, нито чешма. Спрял и се помолил на Бога за вода. От земните недра бликнала живителна струя. Според преданието, на същото място по-късно цар Петър поръчал да бъде изграден манастир с името на Св. Иван Рилски.

Манастирът „Свети Спас“ е основан вероятно през XI-XII век и е бил най-източният от манастирите, образуващи Софийската Мала Света Гора. Унищожен е при падането на крепостта Урвич при османското нашествие в края на XIV век. След това е възстановен през XVII век и дори има сведения, че в него е функционирала книжовна и калиграфска школа и училище през втората половина на века. За жалост манастирът е повторно сринат през XVIII век от турците, тъй като монасите му участвали в завери и въстания.
За трети път „Свети Спас“ се въздига от пепелта през 1821 година.

Maнacтиpът e бил cpeдищe и нa нaциoнaлнoocвoбoдитeлнoтo движeниe, ĸaтo в нeгo e oтcядaл Bacил Лeвcĸи
Дo 1900 г. Лoзeнcĸaтa oбитeл e билa мъжĸи мaнacтиp, нo cлeд тoвa ce пpeoбpaзyвa в дeвичecĸи. Днec e дeйcтвaщ и e oбитaвaн oт двe мoнaxини, пocлyшницaтa Kpиcтинa и cтoгoдишнaтa игyмeнĸa мaйĸa Дoмeниĸa.

Църквата отвъм имаше неугледен вид, а след като влезнах вътре, бях изненадана и от пропуканите стени, стенописите бяха в доста лощо състояние. Разбрах, че църквата е претърпяла сериозни ремонтни дейности, но аз лично бях разочарована от недоброто състояние на светата обител, като се има в предвид близостта и до столицата и броя туристи посещаващи манастира. Предположих, че реставрационите процеси продължават, но нямаше кого да питам за потвърждение.

Лозенски манастир – убежище на Левски и силната вяра

През 1868 година майсторите Никола Образописов, Христаки Захариев и Димитър Дупничанин украсяват стените и куполите на храма със стенописи, които се виждат и до днес. Украсата на храма е богата на образи както на светци, така и на исторически личности, което я прави истинска забележителност.Много са евангелските сцени, но с особено голяма любов са рисувани първоучителите Кирил и Методий, Иван Рилски, Патриарх Евтимий, книжовници и просветители. В образите се разпознават и канонизирани софиянци – Никола Нови Софийски, Георги Нови Софийски, Константин Софийски.

Интepec пpeдcтaвлявaт и пopтpeтът нa игyмeн Kиpияĸ oт 1868 г. и иĸoнaтa нa cpъбcĸия ĸняз Bлaдимиp Дyĸлянcĸи, ĸoйтo e бил жeнeн зa дъщepятa нa цap Caмyил, Kocapa.

Лозенски манастир – убежище на Левски и силната вяра

Манастирският двор е много обширен, останалите сгради изглеждат значително по-спретнати, а гледката към Софийското поле е основната притегателна част от посещението на манастирската собственост.

Повечето посетители продължават по екопътеката към връх Полврак. За да се стигне до него се тръгва по пътеката преди манастира надясно, следва ново леко изкачване и край една пейка трябва да се отклони вляво . Преходът минава по обширни поляни с беседки и гледка към Витоша, след което отново се навлиза в гората, за да достигне до разклона към Половрак . Ако се продължи направо, се стига до връх Попов дял (1190 м).

Ток преди върха се намира едно от най-интересните места по Лозенската екопътека – мемориалният комплекс на незнайния четник на Георги Бенковски. Сказанията говорят, че той бил единственият оцелял от Хвърковатата чета и се е крил дълго време в пещера под Половрак. Селяни му носили храна и вода, но бил предаден и убит. На лобното му място е изграден мемориален комплекс, а на паметника му е записано „Вместо кандила блещукат звездите на незнайно падналите български великани“.

На метри от оградата на мемориала се намира скалистия връх Половрак – основната цел на екопътека „Лозенска планина“. Името му идва от древните траки и означава „орлов поглед“. Напълно оправдано е. Някои казват, че оттук се открива една от най-хубавите гледки към Софийско поле. С тази разлика, че освен нея има панорама към Плана, Рила, Верила,Витоша и язовир Искър. Височината му е 1182 м. – само с осем метра по-малко от първенеца на Лозенската планина – връх Попов дял. Из различните справочници и табели можем да го срещнем още като Половраг или Полуврак.

Върхът е част от трасето на екопътека „Лозенска планина“, която свързва селата Лозен и Пасарел (Долни Пасарел), така че може да се продължи в тази посока и за около още два часа и половина да се премине целия маршрут. Аз трябваше да се върна при автомобила си, но си обещах следващия път да направя Лозенската екопътека в цялата и красота от едната до другата отпварна точка.