Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Ако пътувате по магистрала Тракия, непосредствено след като се излезне от столицата е разклона за село Равно поле. Освен известното игрище за голф с което се свързва името на селото, което е най-близкото за столичаните, покрайнините на селото са приютили и манастирът „Св.св.Павел и Петър“. Манастирът е част от така нареченото Софийско Светогорие, обхващащо около 40 манастири, но броят им постоянно се увеличава, поради откриване на други археологически останки от свети обители и въздигане на нови. Манастирите от Софийското Светогорие са създадени в различни епохи – от IV век до наши дни. Намират се в различно състояние на съхраняемост– от напълно разрушени до пълноценно действащи. Общото между тях е манастирското им призвание и това, че понастоящем попадат в гравитационното поле на нашия днешен столичен град.

Макар, че манастирът се намира на разстояние от село Лозен, той се числи към Лозенската Мала Света Гора и се намира в землището на Долни Лозен ( селото Лозен обединява Долен и Горен Лозен). Първото впечатление от красиво оформеното зелено пространство около манастира е, че той е изключително добре поддържан, с цветя, плодови дървета, скамейки и оформен паркинг за посетители. Масивнен портал във формата на арка води към двора на манастирския комплекс, над който са изографисани двамата светии, разположени от двете страни на Исус.

Няма точни исторически данни кога е построен първия манастир тук, но местните хора винаги са знаели, че мястото е свещенно и има особена енергия и се е почитало като свято откакто хората тук се помнят.Първите данни за манастир на това място са от Х-ХІ век, тогава той е бил мъжки с голям братство – около четиридесет монаси. Предполага се, че в манастира е имало два храма – единият посветен на апостолите Петър и Павел, а другият – на празника Петдесетница – Света Троица. В края на ХІV век, когато България е нападната от османските войски, той процъфтявал в духовно и материално отношение. Местността по това време е била покрита с гъста гора и тя е скривала обителта от всички страни.

Въпреки, че манастирът е бил в близост до много централния път свързващ тогавашния град София с Константинопол, той дълго време е останал незасегнат от набезите на турците, докато един ден камбанния звън издал местонахождението му и той е бил сринат до основи от поробителите. Легенда твърди, че малко овчарче е станало свидетел на унищожаването на светата обител и е разказал за случилото се. В продължение на няколко столетия, по време на османското робство, селяните останали верни на духовните светии и всяка година празнували деня на Св.св Павел и Петър, както и втория празник на манастира -деня на Петдесятницата. Хората избягвали да пасат стадата си там, където са били останките от разрушения манастир. Помнели коя е земята, принадлежаща на манастира и никога не я ползвали за земеделие. От благоговение дори не смеели да почиват там, където преди била обителта.

В началото на ХХ век на мястото, което се помнело че е била църквата, бил построен малък параклис. По-късно през 30-те години един възрастен човек от село Лозен – дядо Будин – получил откровение насън, че трябва да напусне семейството си и да се засели на това място.Цар Борис ІІІ често се разхождал на кон из околността и обичал да се отбива в храма за молитва. В манастира все още се пази камъка с халката, на която той завързвал коня си. Разказват, че той оставял средства за поддръжка на храма, а ако дядо Будин отсъствал, слагал парите под един камък пред църквата. Семейството на дядо Будо, както го наричали в селото, и до днес помага усърдно на манастира.

След трагичната смърт на цар Борис III, в знак на признателност, цялото село отслужило литургия на 40я ден от кончината му.

През 1988-89 година с усилията на отец Иван Динков и на много усърдни християни от селото, по основите на стария параклис е посторена малка църква. През 1994-95 е построена първата жилищна сграда с дарения от много частни лица и фирми и най-вече с безвъзмездния труд на християните от село Долни Лозен.Сегашната църква, посветена на светите първовърховни апостоли Петър и Павел, е построена по благословението и под ръководството на Пловдивския Митрополит Николай.

Самата църква няма иконописи по стените, а интериора е елегантно оформен от симетрични арки в кръг, иконостасът е в изчистен стил, изсечен от дърво, красиво контрастиращ на фона на белия мраморен под.

Интерес предизвика в мен икона, поставена на позлатено инкрустирана поставка в куполна форма и потърсих след службата монахиня да я питам за нея.

Любезна монахиня ми сподели, че иконата е подарък от българския манастир в светата местност Атон, Гърция. Разгледах с възхищение сложните инкрустации, наподобаващи бродерии върху метална паяжина. Иконата изобразява Дева Мария с младенеца с великолепната поставка придава царственост на цялостното помещение на църквата.

Манастирският комплекс е много добре поддържан от монахините, живеещи в него и прави много добро впечатление още от влизане. Атмосферата в двора р проканваща към уединение и едноременно зареждаща със зеленината си и белите фасади на постройките, обгърнати в бръшлян.

Поради близостта си до столицата, манастирът е много посещаван, както от столичани, така и от жители на Лозен и околията. Любезната монахиня, с която разговарях след службата, ме изпрати с покана да се завърна отново. Аз си закупих за спомен красиво инкрустирано яйце от восък, които обитателките правят за да подпомагат църквата и да радват миряните с красотата на творчеството си, вдъхновено от Божия дух и любов.

След посещението ми на китния Свиленград, продължавам рано сутринта в посока югозапад към село Мезек, намиращо се само на километър от границата ни. С население от около 350 души, на пръв поглед село Мезек изглежда като всяко друго, макар поради близостта си в Гърция и Турция да се намира в район с относително добър стандарт на живот. Това, което несъмнено отличава населеното място е, че на негова територия се намират два уникални обекта, част от културно-историческото ни наследство – средновековна крепост и тракийска гробница. В околностите на село Мезек в община Свиленград се намират най-запазената крепост в Родопите и най-дългата и най-представителна тракийска гробница по нашите земи. И двата културно-исторически обекта са изключително интересни и днес са превърнати в емблема на близкото село.

За достигане до крепостта на Мезек трябва да се прекоси цялото село Мезек и отново да се следвт указателните табели за отбивката в дясно.

Средновековната крепост до Мезек е най-запазената на територията на страната, но за нея се знае най-малко. Имала е важно стратегическо положение – тя е пазила старинния град Адрианопол (днешен Одрин) от варварските нашествия от север. Крепостта е разположена на на 300 км от Истамбул и 150 от София, построена е на хълм, както всички крепости по света.

• 

В миналото крепостта, наричана от местните „Калето“, е имала функции на гранична стражева крепост. Охранявала е територии между реките Арда и Марица. Тя представлявала неправилен четириъгълник с размери 110/60 метра, включващ цели девет кули със заоблена форма, всяка с височина от 10 метра.

• 

Най-старите находки от района на крепостта са от 11-и век, а най-много от откритите находки са от периода 13-14-и век. Тези факти дават основание на археолозите да заключат, че крепостта е построена през 11-и век. Смята се също, че е използвана интензивно до падането на района под турско робство.Укреплението е използвано до падането на района под османска власт. Крепостта е изпълнявала функциите на замък или е била предназначена за постоянно пребиваване на гарнизон и неговите командири.

• 

За съжаление,голяма част от крепостта днес не съществува, но все пак човек лесно може да добие представа за мащабите. Любопитен факт е, че зъберите на съоръжението са съхранени успешно до 1900 година, когато части от тях са разрушени с цел използването на камъните за казарми в Свиленград от турците.

От къде идва името на крепостта в Мезек не е много ясно. Някои учени считат, че името на крепостта е Неутзикон. Това име се споменава в аналите на византийския хронист Никита Хониат. За съжаление, обаче, това име не е потвърдено от археологически находки. Някои източници твърдят, че че името Мезек идва от „межда“, т.е. синур, разделител, междинно място.

• 

Две от кулите са разположени на западната стена – тази, откъм която е входа. Останалите две кули са разположени съответно на северната и на източната стени. Северната стена а най-малко възстановена, но гледката е великолепна.

• 

Във вътрешността на крепостта не са открити останки от сгради, поради което се смята, че крепостта е имала чисто отбранителни функции – приютявала е населението от близката околност само по време на опасност от нападение. Какъв е бил животът в крепостта е трудно да се каже. Една от версиите е, че войниците са живели в дървени къщи или някакво подобие на палатки. Но скорошни разкопки показали, че стените на крепостта продължават още поне 2 метра надолу под сегашното разкрито ниво. И не е изключено отдолу да има останки и от други масивни постройки, за които досега няма доказателства.

Тъй като крепостта става все по-популярна сред любителите на история и проключения, уредниците бяха направили атрактивни занимания, като снимане с рицарски доспехи, игра с огромен шах.

• 

• 

• 

След средновековната крепост се запътихме към друга не по-малко значителна ареологическа забележителност в района на село Мезек, за която се твърди, че е една от най-представителните тракийски царски гробници по нашите земи:Тракийската купулна гробница в местността Малтепе. Местността се намира по пътя непосредствено преди да се влезе в селото, и на турски означава ‘Иманярска могила“ -Мал-тепе.

• 

Върху асфалта водещ към забележителността може да се разгледат изображения на сцени от епохата на траките, както и да прочетат интересни факти по таблата отстрани.

• 

• 

• 

Гробницата е открита случайно през 1931 година, като малко след откриването й започват археологически проучвания под ръководството на професор д-р Богдан Филов и д-р Иван Великов.

• 

Любопитен факт е, че могилата на гробницата – Малтепе – става известна години по-рано. Историята около гробницата е много интересна. Започва през 1903 г., когато местният жител Ангел в близост до могилата „Мал тепе“ открива бронзова статуя на глиган в реален размер, тежаща 177 кг. По това време село Мезек било още в пределите на Османската империя и затова Ангел решава да укрие находката си като я скрива в двора на къщата си. Отчупва само краката на глигана, за да може да ги изпрати в пределите на България и да провери стойността на откритието си. Тъй като повечето жители на селото били българи тайната за намерения глиган се запазила и не достигнала до местната османска власт. Съселяните започнали да кроят планове как да пренесат глигана в пределите на България, но тъй като бил много тежък и голям решили да изпратят само единия крак в Пловдивския музей, за да се установи стойността на статуята и дали при интерес от музея биха я откупили. През това време новината някак се разчула и османската власт научила за находката, но не могла да открие точното ѝ местоположение. Едва през 1907 г. един офицер от османския гарнизон успява да убеди Ангел да му покаже статуята. Така статуята е веднага иззета и пратена към Археологическия музей в Истанбул. В Пловдив остава само единия крак като през 1931 г. по договаряне той е изпратен в Истанбул, за да бъде сглобен целия глиган, а българската страна получава гипсова отливка на цялата статуя. Глиганът и до ден днешен се съхранява в Археологическия музей в Истанбул.

Популярна реплика на бронзовия глиган може да се види днес на мегдана на селото.

• 

Тракийската гробница при село Мезек е една от най-големите на Балканския полуостров. Ориентирана е по оста изток-запад, като входът е откъм изток. Състои се от коридор, две камери с правоъгълна форма и кръгло гробно помещение с купол. Общата й дължина е близо 30 метра, като само коридорът е дълъг повече от 20 метра. Такъв тип коридор се нарича „дромос“.Гробницата е покрита с внушителен могилен насип с височина 14-15м и диаметър при основата 90м. Изградена е от дялани каменни блокове, свързани на места с желeзни скоби.

• 

В дъното е поставено каменно ложе, изсечено от бял риолитов туф(вид камък).

• 

В гробницата са открити голям брой предмети от злато, бронз, желязо, стъкло и керамика, които са изложени в музеите в София и Хасково. Сред тях има златни накити, обеци, нагръдник от желязо, сребърни, златни, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър (голям трикрак свещник с лампи), висок 134см, украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир.

В коридора на гробницата може да се разгледат 10 холографски изображения на предмети, открити във вътрешността ѝ, за тези, които нямат възможност да посетят музеите с артефактите.

• 

• 

Въз основа на находките в гробницата е установено, че тя е построена в края на 4-ти в. пр.н.е. и е била използвана до средата на 3-ти в. пр. н. е. В гробницата са открити следи от шест погребения. Предполага се, че гробницата е на някой могъщ тракийски владетел от Одриското царство Използвана е многократно и най-вероятно е служила за фамилна гробница на тракийски аристократ.

Гробницата работи без почивен ден. Ако няма служител ,може да се позвъни на телефона оставен върху касата за билети – 0889 004 016.
Може да се закупи комбиниран билет, който струва 5 лв. за възрастни и е за гробницата и крепостта.

Пътувахме из Южна България един уикенд и съвсем спонтанно решихме да отдадем подобаващо внимание на един процъфтяващ в последните години град и околните му забележителности, там където се събират трите държавни граници – на България, Гърция и Турция Свиленград.

Свиленград се намира на 70 km, 150 km и 300 km югоизточно, съответно от Хасково, Пловдив и София, на 2 km северно от гръцката и на 14 km северозападно от турската граница, на 30 km и 265 km северозападно, съответно от Одрин и Истанбул. Той е е една от входните врати на България. Благодарение на близостта му до граничния пункт и разцъфащата търговия и казина построени след 90 те години, облика на града значително се е облагодорил и демографически града се е запазил, въпреки миграционите тенденции в страната към колемите градове. През последните години градът си спечели прозвището „Лас Вегас на Балканите” основно заради многобройните казина.Със влизането в града ни направиха впечатление спретнатите паркови алеи, красиво оформените пътни зелени площи и правите улици. Видимо градът беше добре поддържан и приветливо подканващ гости и туристи.

• 

Свиленград е разположен по двата бряга на река Марица, в нейната долина, ограничена от Източните Родопи и Сакар планина. Над река Марица достолепно е издигнат монолитен мост, известен като моста на Мустафа, който от 490 години е надкрачил реката и е гордостта на местните жители, както и архитектурен артефакт със национална стойност.

Старият мост навремето е бил част от комплес постройки, наречени кервансарай, джамия, чаршия и хамам, но в днешно време е единствената структура останала от целия архитектурен ансамбъл. Свиленградският каменен мост е построен по нареждане на Дамад Мустафа паша през времето на султан Сюлейман Великолепни (1520 – 1566) през 1529 година За строителството са отишли 706 парапетни блока. Надписът в чест построяването на моста представлява мраморна барелефна плоча, поставена в средата на моста. Арабското изписване на думите „…вечно добро дело“ в надписа дава годината на завършването му 1529 г. Преводът на текста гласи:

„

Този мост построи, когато бе халиф най-великият от султаните султан Сюлейман хан, син на Селим хан, да бъде продължител на безопасността и сигурността му техния везир Мустафа паша-бог да го покровителства за това, което създава. И то [построяването на моста] бе най-дълготрайното негово добро дело през годината, на дата на която стана едно вечно добро дело.

Архитектурата на мостта е на признатия майстор от турски произход Мимар Синан. Той е един от най-великите архитекти на Османската империя, с неговото име са свързани Баня Баши джамия в София , Стари мост в Мостар, джамиите „Сюлеймание“ в Истанбул и Селимие в Одрин, съдейки по стилистиката на архитектурата им.

• 

На мен лично мостът много ми напомни на този от Мостар, който преди години бях посетила. Елегантен, почти изящен, но достатъчно стабилно проектиран и изграден за да издържи пред разрухата на времето.

Мостът е бил първо детайлно реставриран по време на социализма, като тогава са били поставени каменни повета върху оригиналната му настилка. Втората голяма реставрация е била съвсем наскоро, продължила 21 месеца и е завършила през 2016 година.

Тук искам да предам една красива легенда за моста, която се носи и до ден днешен и придава една приказна очарователност на моста, като история, излязал от устата на Шехерезада.

Според легендата, след като Мустафа построил моста, султанът Сюлейман се прехласнал пред красотата му и поискал да го купи за своя хаир, като предложил на Мустафа паша похарчените за него четиристотин кесии алтъни ( златни монети в Османската Империя). Тъй като много се гордеел с този мост, Мустафа паша не искал да се съгласи, но и се притеснявал да не огорчи султана. Затова го помолил да го остави да размисли.

• 

Прибрал се Мустафа паша в конака си и се отдал на размисъл. Един ден и една нощ не мигнал и след безсънната нощ ,решил да не продава моста. Но се страхувал от султана, че ще му го отнеме против волята, и затова взел решение да отнеме живота си и се отровил.

Когато научил за кончината на Мустафа, султанът побеснял, че със смъртта си, пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през моста, да загуби най-свидното, което има.Дълго време никой не се осмелил дори да стъпи на моста.

Бащата на Мустафа паша мислил какво да направи, че да им върне отново това, за което синът му жертвал живота си. Един ден, твърдо решен да премахне проклятието, старият паша потеглил към моста – нямало какво повече да губи, но искал делото на сина му да има смисъл за хората.

Тук легендата за стария мост завършва. Построен за доброто на хората, защитен с цената на живот, проклет, а после спасен от бащината любов, символът на Свиленград е като че ли едно доказателството за народните поверия, според които здравината и устойчивостта на мост или сграда трябва да се откупят с цената на човешки живот.

Има макет наблизо до моста с целия комплекс, от който той е бил част. Разбрахме, че вечер мостът е красиво осветен . Разходихме се за да видим грациозната структура в далечина и в близост до нея, покрай Марица видяхме няколко пейки-книги, които много ни впечатлиха като идея за отдих!

Посетихме също църквата „Света Троица“ в града, както и се снимахме до паметника на загиналите по време на щурма на Одрин през 1913.

Зелените площи в града и около централната улица бяха безупречно поддържани и подканваха за разходка из тях. Поддадохме се на изкушението и поседнахме на новите скамейки за да починем сред горещия следобед.

На края на деня, който завърши са прословутото свиленградско малеби, се запътихме за следващата ни дестинация Мезек, където щяхме да продъжим пътешевствието във времето.Легендата за моста и Мустафа щеше да ни остане като най-яркия спомен от китния Свиленград.

Ако гостувате на северната ни морска столица, задължително е да попътувате съвсем малко на север по посока северните курорти Албена и Св.Св. Константин и Елена за да посетите аристократичната правителствена резиденция Евскиновград. Резиденцията се намира по много красивия и лъкатушещ път, който свърза южното със северното Черноморие, на 8 км северно ог град Варна. Евксиновград е действаща резиденция за гости и правителствени лица, известна с великолепните си градини и паметник на парковото изкуство от световна величина. Дворецът е недвижима културна ценност от национално значение.

• 

Предварително се осведомявам за часовете за организирано посещение на резиденцията и започвам да преглеждам туристически проспекти и справочници, за да придобия повече представа за това, което ме очаква. То се оказа далеч по-впечатляващо! След като паркирах, пресякох бариерата и се отзовах заедно с група любознателни туристи на входа на красивата сграда срещу главния вход, нетърпелива да видя малкия дворец с Версайско великолепие и имението.

Първото впечатление от Евскиноград е, че това е един огромен парк. Навсякъде зелените площи издваваха грижовно стопанисване, а белия чакъл красиво контрастираше със многоцветните градини.

От гида разбирам, че целият  „Евксиноград“ се разпростира върху близо 900 декара земя, които са собственост на държавата. Резиденцията включва освен основната постройка на двореца, също оранжерии за рядки растителни видове и живи цветя, френска градина и английски парк, винарска изба с ново засадени лозя, спортен комплекс, няколко ваканционни вили, бившата резиденция на държавния глава, хотелска и административна част с ресторант, както и няколко постройки, където в миналото са се помещавали царската прислуга и конюшнята.

Исторически бележки

Всяка власт си е строила своя сграда за почивка тук. Има дворец (като истински) на Александър Батенберг, къща на Фердинанд, хотел от времето на Вълко Червенков (ранния соц), вили, бунгала и спортен комплекс от времето на Тодор Живков. Разбирам, че само сегашната власт не е построила своя сграда , просто ползват най-луксозната вила;)

След абдикирането на княза, българската държава откупува имението. Следващият владетел, който допринася за развитието на градините и двореца е Фердинанд. Когато Фердинанд идва в България, взима резиденцията под наем от държавата, разширява и облагородява стопанството, и тогава на 27 юли 1893 по желание на съпругата му, княгиня Мария-Луиза, името е променено от „Сандрово“ на „Евксиноград“ ( по умалителното име на италиански език на княза-Сандро).

Първоначалният проект за главната сграда на двореца „Евксиноград” е изготвен от австрийския архитект Виктор Румпелмайер във френски шато-стил „Луи XIII“ (фугирана тухлена зидария, висок мансарден покрив с медна обшивка и часовника кула). Сградата е довършена през 1893 год. и се възприема като един от най-изящните примери на архитектурата в България след Освобождението.

• 

Неразделна част от комплекса „Евксиноград“ е дворцовият парк с впечатляващата площ от 800 дка, оформен от френски паркостроители. Те подбрали за проекта рядка колекция от дървета, някои от които са единствени видове на Балканския полуостров. В периода 1880-1912 от Марсилия са били докарани около 50 000 дръвчета и растения, които са били насадени в парка Били изградени оранжерии за презимуване на палмите и за производство на цветя. В тях и в декоративния разсадник днес се отглеждат над 500 вида цветя и над 200 вида фиданки. Паркът е разделен на няколко зони, като най-атрактивна е градината пред двореца – с водни огледала и красивата бронзова статуя на Нептун, доставена от Франция. През 1992 година паркът Евскиновград е обявен за паметник на градинското парково изкуство.

• 

Избата на двореца е създадена още през 1891 г. за нуждите на княз Фердинанд_I, семейството и височайшите му гости. Тя заема 2 нива под земята и произвежда високо-качествени евксиноградски бели вина (12 вида) и коняк (7 вида), сред които и прочутия „евксиняк“. Смята се за една от най-добрите в България. Там, като атракция за туристите, се организират дегустации на най-добрите продукти, а паркът на резиденцията става декор за оперни спектакли под открито небе и VIP сватби.

• 

• 

Много красива и просторна е царската конюшна, известна под името ШАЛА.

• 

Първият етаж на резиденцията е съставен от просторен хол, свързан с приемни зали, музикален салон, трапезария, кабинет и работни помещения. На втория етаж са разположени царските спални и стаите за гости. Мебелировката на основната сграда е в изтънчен френски провинциален стил а ла Луи XIII.

През 1906 г. едновременно с изграждането на Варненското пристанище е изградено и пристанището при двореца “Евксиноград” и е укрепен скатът на нос Сованлък.

 През 1928 г. е издигнат фарът, светещ с постоянна червена светлина.

 Слънчевият часовник пък е подарък на цар Фердинанд от кралица Виктория в знак на благодарност за спасяването на английски кораби във Варненския залив.

• 

 Втората съпруга на цар Фердинанд – царица Елеонора много обичала мястото и прекарвала тук по цяло лято след 1908. Тя починала именно в Евксиноград на 12 септември 1917 г.

През 1893 година при двореца е построена и една от първите електрически централи в България.
През летните месеци тук се пренасят значителна част от държавните проблеми и дворцови интриги. Сред събитията, които ще останат в националната ни история са посрещането на ген. Скобелев, подписването на новия избирателен закон през 1883 г. и посрещането на новината за Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Гостите на резиденцията могат да отседнат в хотелската част „Тунела“, построен на някогашен манастир. Други пристройки за гости са елегантните вили, до които достъпа е ограничен и се изисква резервация предварително половин година напред:) Те са вила “Чинар” , вила Магнолия, слънчевото бунгало, вила “Кипарис” и Фердинановата къща. Гледката от скалистия склон към лазурното море е вдъхновяваща към романтика, а плажът е просторен с бял пясък, и осеян с красиво наредени бели шатри.

За желаещи да почиват в Евксиновград, които са неправителствени лица, има форма онлайн, която се попълва на следния сайт:

https://travel.government.bg/reserve.php?id=56

Цените не са променяни от години и са сравнително високи.

Спането в апартамент в хотел „Тунела”, където най-обичал да отсяда Тодор Живков, излиза 250 лв., а малкият апартамент е 130 лв.
Почивка във вила „Чинар” струва 600 лева на нощ, а мезонетът във Фердинандовата къща – 550 лв.
Големият апартамент във вила „Магнолия” се предлага за 300 лева, а малкият – за 130 лв. на нощ. Толкова е и престоят на вечер в хотел „Манастира”, както и в бунгало на брега без сауна, а с екстрата поскъпва двойно.

Само на 15км от София, близо до село Герман, Лозен планина е приютила в полите си Германския манастир „Св. Иван Рилски“. Германският манастир е един от най-старите манастири в България. Той е сред многото, които влизат в така наречената „Софийска Света гора“.До манастира може да се отиде както с автомобил, така и с автобус от София до село Герман и от там – пеш около 40-50мин. С кола се достига от София по Околовръстното, след светофара за Горубляне е кръстовището за Герман. Тръгвайки към селото, първата улица в ляво води към манастира, който е в подножието на планината.

Пред манастира има широко място за паркиране, където мързеливо се излежаваха на припек над 10 кучета, безгрижно наслаждавайки се на следобедния припек. От паркинга продължава път, който активно се използва за разходки из Лозенската планина. По пътя на 100 метра от манастира се намират тучни ливади, познати на жителите от София, като място за пикник, на които бяхме идвали в задушни летни дни с приятели.

Според легендата на мястото на сегашния манастир за кратко е живял Св. Иван Рилски, още когато е бил „пустинника“ Иван. След престоя си в планината тук, българския светец тръгва за Рила, отдава се на пост и молитва и основава Рилския манастир. Построен през X век, до днешния си облик Германския манастир е бил опожаряван три път. Винаги обаче са се намирали хора, които да възстановят светата обител. Предполага се, че е бил мъжки манастир до разрушаването му от османците през 14 век. Манастирът е подворие на Зографския манастир „Св. Георги“ в Света гора. По време на първата национална катастрофа от новата ни история, България купува жито със злато от Зографския манастир. По-късно Андрей Ляпчев не връща дълга с пари, а с 8 манастирски имота. Единият от тях е именно Германския манастир „Св. Иван Рилски“.

Големите секвои в двора веднага приковават погледа . Те са засадени лично от цар Борис III и съпругата му през 90те години на 19 век.Между тях се намират двете камбани, които известяват времето за служба. На 5 юни 1926 г. с указ на цар Борис III е учредена ефорията „Зограф“ за подпомагане на българския манастир „Св.Георги Зограф“ в Атон. От 1928 г. Германският манастир е поверен за вечно ползване на ефория „Зограф“.
На 1 и 2 юли цар Борис III е на посещение в Германския манастир, дарява му дарохранителница и засажда от западната страна на храма още една секвоя. Трите „царствени“ дървета сега придават особено очарование на старото духовно средище.

Освен църквата, в чиито основи здраво са се хванали вековните дървета, манастира разполага и с една голяма жилищна сграда. Но не предлага храна и нощувки. Това са стаите, килиите, на монасите и хората, които да грижат манастира да изглежда толкова добре. Макар и да няма стенописи, в църквата има прекрасни икони, а самият иконостас е изключително красив и омайващ. След като запалите свещичка, за закупуването на която може просто да оставите пари и без да има човек на касата, може да влезете в храма и да останете сами със себе си.

• 

• 

В двора на мастира има красиво оформена чешма със скамейки и цветя и простанство за отдих и размисъл.

Според една приписка (летописна бележка) тя била подновена през 1801 г. от „механджи Манол Торбичин син Хаджийски, и Мито, хаджи Матов зет, и Стоян от Подуяне, и Стефан, хаджи Златков зет“. Тя и сега ромоли и притегля посетители, богомолци, гости на Германския манастир. Стара източна мъдрост гласи, че раят на земята е там, където се чува ромон на вода, звън на пара и смях на жена.

„Под манастирската лоза“ – така големият ни писател Елин Пелин е озаглавил цикъл от свои прекрасни разкази. Една част от тях той е написал тук, под манастирската лоза на Германския манастир „Св.Иван Рилски“. За други, от същия цикъл, пак тук са се родили идеи – в сладките приказки с приятелите му от ловната дружинка, в която е участвал и цар Борис III.Чешмата под лозата в Германския манастир се именува Ловджийската.

• 

В манастира се намира ценна икона за миряните на Света Богородица, която се твърди, че в чудотворна. Също се пазят мощите на свети Харалампий. Манастирите от Софийската Света гора се планира да бъдат свързани за туристи и вярващи с еко и вело алеи в близко бъдеще,което ще популяризира манастира в Герман, както и останалите 40 манастира, които са част от комплекса манастири.