Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Само на 45 минути от София по магистрала Хемус в посока североизток се намира китното градче Ботевград, което не бях посещавала, въпреки близоста му до столицата. Беше слънчев майски ден, душата ми жадуваше за зеленина и не усетих покрай красивите планински масиви на Стара планина и виадуктите на магистралата, как се озовах в сърцето на града. Знаех, че до 1934 година Ботевград е носил името Орхание, от името на султан Орхан Гази. Местните жители, които са били съпричастни с подготовката на Априлското възстание през 1876 и са се подготвяли с голямо настървление, са сломени от потушаването му чрез съдбата на Христо Ботев и неговите четници. Това е и поводът на 1 декември 1934 градът да бъде преименуван и от тогава насам градът носи името на националния герой.

Центърът беше много спретнат, пресечен от широка пешеходна алея обгърната от раззеленени широколистни дървета. Разбира се, следейки списъка на 100те национални обекта исках да видя забележителната за града Часовникова кула.

Сградата, гордо извисена наред центъра на града има 360 годишна история! Тя датира от 1866 година. Майстор на часовниковия механизъм е бил местен жител на име Вуно Марков, но архитектът на кулата е неизвестен. Кулата е висока 30 метра и е най-високата часовникова кула в България.Часовникът работи и до днес, но неговия механизъм е подновен. На всеки кръгъл час камбаната отброява времето от последните…150 години!

• 

На площад Освобождение гордо гледаше нашия забележит революционер Христо Ботев, патрон на града, с чието име и дело местните хора се гордеят и го почитат с венци всяка година на трети март и втори юни.

Разхождайки се из Ботевград, се озовах на красив площад, със скамейки, детски люлки и красиво оформено зелено пространство, а в центъра разположена лека конструкция с металнен купол, тип ротонда. Елегантната архитектурна постройка създаваше усещане за приемственост между историята на града и модерния му облик днес. Безгрижието на хората покрай фонтана под купола на ротондата беше очарователно и заразяващо, но аз имах още места за посещение и подминах с въздишка.

Продължих по добре поддържан път, позока север от Ботевград към малкото селце Скравена, където първоначално бях насочила вниманието си, поради неговата значимост с Костницата на Ботевите четници.

В Скравена е открит единствения в страната паметник костница на Ботеви четници. В него се съхраняват главите на 10 четници загинали при с. Люти брод. Донесените в селото през 1876 г. отрязани глави на бунтовници са спасени и погребани в двора на църквата от местното население. По-късно са преместени в паметника костница. Костницата е един от 100 национални обекта под №82 , открита е през 1982. Изглежда като саркофаг в правоъгълна форма, от двете страни на високия портал се изсечени фигури на скърбящи хора по пролятата кръв на героите.

• 

Около село Скравена се намира и манастира „Св.Никола“, само на 2 км на север от Ботевград. Местните ме насочиха, че се намира в местността Градището. Манастирът е основан по време на Втората българска държава. Фигурира в карта на по-известните манастири на Балканския полуостров от периода XII – XIV век. Открити са монети, основи на сгради, оръдия на труда и други находки, които потвърждават съществуването му. След падането на България под Османско владичество манастирът е разрушаван няколко пъти от османлиите. Основите са разкрити през 1938 г. През 1947 г. е възобновен и сега е периодично действащ. Манастирът беше измазан наскоро, с красива камбанария и кокетни витражи, но за съжаление се оказа затворен за посещение и не можах да посетя светата обител.

• 

• 

Не можеше обаче да пропусна вековното дърво, с което манастирът също може да се гордее наред с дълголетната си история. Расте в непосредствена близост до сградата му и всяка година приветства гостите му на 9 май, когато се отбелязва храмовият празник.Летописи твърдят ( а и знака до него), че дъба е на достолепната възраст от 500 години! То е защитено и вписано в Регистъра на вековните дървета, с височина приблизително 25 м и обиколка 4,5 м и трудно би се обгърнало дори от трима човека с разперени ръце! Само по себе си това дърво е история. Свидетел е на много славни моменти, а е и страж, пазител в двора на манастира „Св. Николай“.

От село Скравена отново се върнах през Ботевград за да се отправя към с. Врачеш, което е на 7 км източно от града за да посетя последната набелязана дестинация за деня в региона. Врачешкият манастир „Св. Четиридесет мъченици“ се намира малко след самото село.

Според предание, манастирът бил построен по поръка на цар Иван Асен II след победата му при Клокотница през 1230 г. След победата, която се случила в деня, в който се празнуват св. Четиридесет мъченици, българския цар решава да построи няколко църкви и манастири в чест на светиите, сред които е и Врачешката обител. По време на турското робство манастира е опожаряван неколкократно, а при набезите на кърджалиите през 18в., е сринат до основи и потъва в забрава.
В края на 19в. Врачешкия манастир е възстановен, като според легендата Богородица се явила на местен младеж, докато пасял стадото си под манастирската круша и му поръчала да възобнови обителта. След като били направени разкопки, са открити основите на манастирски храм, кости на убити монаси, части от дървен полилей, кадилница и неповредена икона на Богородица (датирана от 17в.). През 1891г. върху основите на стария храм е построена малка църквица и постепенно окло нея се изгражда манастирския комплекс. До 1937г. манастирът е мъжки, но от тогава се превръща в девическо общежитие.

• 

• 

• 

• 

Имаше кръщене по времето на моето посещение и църквата, както и двора на манастира кънтяха от весела глъч в иначе притихнатата света обител. Красиво оформените градини бяха истинска наслада за очите, геометрични фигури от бръшлян създаваха впечатението за грижовни стопани с усет за естетика. Поговорих с няколко монахини, които наблюдаваха излизащите празуващи от манастира с любопитство, и поех обратно към София с препълнена глава от впечатления и пролетна свежест.

В един слънчев септемврийски ден, пътуваме през Искърското дефиле за Мездра в търсене за опознаване на нови кътчета около София и за да прекарам със семейството един от последните слънчеви уикенди сред природа и останки от историята ни. Пътят лъкатуши покрай река Искър и само десет км преди Мездра подминаваме великолепната природна композиция, наречена Ритлите. Гледката, която и друг път сме виждали на път от Черепишкия манастир е като изсечена от умел скулптор и поставена величествено в река Искър като скален параван. Трудно е да си представи човек, че тези величествени скали на днешния Врачански балкан са били дъно на море преди 120 милиона години!

• 

• 

След снимачна пауза и възклицания на възхищение, продължаваме към целта на нашето пътуване-Крепостта Калето на град Мездра. От София до Мездра има два основни автомобилни маршрута, които са с приблизително еднаква дължина от 97-98 километра. Първият маршрут е по автомагистрала Хемус до Ботевград и от там се поема по пътя към Враца. Вторият маршрут е през Искърското дефиле. Той е много живописен, пред вид красивите речно-скални гледки в Искърския пролом, но отнема с около половин час повече от първия като времетраене. Мездра е град, изграден около железопътната линия по маршрута София-Варна. На територията на града са намерени останки от каменно-медната епоха, както и следи от по-късни цивилизации. Целта на нашето пътуване беше запознаване с историята на региона и по-точно посещение на крепостта Калето.

Тази крепост е реставрирана и открита за посетители през 2013 година. За наше съжаление разбрахме, че сме пропуснали проведения тук фестивал през месец май, посветен на бита и културата на средновековните хора, обитавали региона на сегашния град Мездра.

Лесно намерихме крепостта, имаше табели преди и след нея. Отпред е построен голям паркинг и красиво оформено пространство за посетители.

Крепостта е разположена на скалист масив над коритото на река Искър .Хълмът е естествено защитен и разположен на стратегическо място, където са се пресичали важни търговски пътища. От тук в древността е минавал пътят, свързващ римския град Уплиа Ескус със Сердика, а регионът и днес е място, през което минават пътищата свързващи Дунавската равнина със Софийското поле, Източна със Западна България.

През дългия период на своето съществуване крепостта е охранявала достъпа до проходите на Стара Планина и селището, което се е простирало северно от нея и върху чиито развалини сега е построен съвременния град Мездра. Крепостта може да се обиколи за половин час. Има отделна постройка, в която се прожектират кратки информационни материали за историята и, и са изложени артефакти и макет на крепостта .

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Калето – една от външните стени

В района на крепостта Калето са разкрити няколко археологически пласта от различни епохи:

• каменно-медна (IV хил.пр.Хр.);
• ранножелязна (VIII-VI век пр.Хр);
• римска (II-IV век);
• византийски период (V-VI век);
• Българско средновековие (IX-XI век)

Сайтът на крепостта е изключително подробен и информативен за историята на обитателите на местността, историческата трансформация , която търпи крепостта, както и за културните и битови нрави на племената и народите населявали тези земи. Краят на живота в крепостта и селището, известно с името Торбарица през Българското средновековие е през 11 век. Тогава крепостта е разрушена от турците, когато Василий II предприема поход срещу Видин и завладява северозападните български земи.

Табелки и описания има из цялото археологическо място за любознателните посетители, а в информационния център намерихме и допълнителни брошури.

• 

• 

• 

• 

Завършихме деня с пикник, на брега на реката срещу Крепостта покрай ромолящите води на Искър в късния следобед. В далечината гордо стърчаха скалистите формации на Врачанския балкан, неми свидетели на хилядолетната история на Калето.

Пътят ми към Рилския манастир, закътан в полите на Рила планина, предвещавашe прекрасен есенен ден, прекаран в един от най-величествените манастирски комплекси и национална гордост. Минава се край град Кочериново,последното място където е живял поета Христо Смирненски. На 7о км от София и на 8 км северно от Благоевград, непосредствено след града забелязвам с периферното си зрение на трениран пътешевственик/откривател необичайна постройка с още по-необичайна табела: „Вехтошарница Шедьовър“. Любопитството ми за секунди промени траекторията на колата и без много мислене, съвсем неподготвена за това което щях да вида, скочих от колата, почти насред пътя. Входът на постройката беше отрупан с вещи от всякакво естество, а на ламаринения покрив се мъдреха достолепно три Вартбурга, каквито не си спомням дали въобще съм виждала на живо от моето детство. Престъпих плахо, защото нямах представа къде се озовавам и в този момент излезе едър мъж, който много добронамерено ме уведоми, че всичко което ще видя е плод на събиране през целия му живот. На моя върос има ли такса вход, той отговори, че само ако желая мога да платя, ако преценя, че си заслужава. Така влезнах с огромно любопитство на току-що попаднал на находка човек и веднага се убедих в уникалността на Вехтошарницата.

• 

Чудноватят стопанин се оказва, че живее в самата сградата, която е бившо ТКЗС и е закупена от него през 1994, след като антикварната му колекция повече не се е събирала в собствения му дом. Собствеността, където е изложената колекцията му е около 5 декара, някои експонати са на открито, други са в оделни пристройки. Вили Балабанов или Били, както е известен из околията и Кочериново, от малък притежава страст за колекциониране на стари вещи, икони, съдове. Бивш читалищен деец, днес той е пазител на история и реликви и приема тази съдба с голяма гордост и отговорност. Роден е в старинна къща в Бабинската махала, архитектурна забележителност на времето, в град Рила.От малък изгражда специално отношение към предметите, които събира сам от запустели къщи, скрападжийници, от приятели, не малка част от дарения, купува, разменя.

През годините, Били развива своята колекционерска страст до степен тя да стане водещата му цел в живота: той твърдо смята, че съхранението на предмети от нашия бит помага за опознаването на историята ни, показва материалната и духовната култура на българите от последните 150 години. Неговата колекция, с мащаби на доста голям музей, включително с пленерната си част, има за цел да се съхрани спомена от миналото, за да можем да познаваме себе си и от къде идваме. Твърди, че има над 30 000 експоната ( за сравнение Политехническия музей в София има 1000…..), които е групирал в различни помещения тематично: колелета, телевизори, коли, инструменти, оръдия на труда, музикални инструменти, бъчви, битови предмети, носии, безброй табелки от социалистическо време и какво ли още не. Някои предмети са годни за употреба, други не.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Били е горд собственик на 120 коли от 30те, 40те и 50те, някои са в критично състояние, ръждясали, полуразпаднати, други изглеждат като времено излезнали от строй . За някои от тях се носят легенди. Той ми посочи един „Вартбург”: „Това возило е било на самата Лили Иванова. А на онзи ФИАТ 850 първият притежател е била Людмила Живкова. Години след това някои са опитали да го превърнат в „Порше” Карера 911, но изглежда не са успели.“ Един от файтоните преди 80 години е принадлежал на пловдивския владика. В последствие става катафалка и днес е в двора на Вехтошарницата-музей.

• 

• 

• 

Дали тези истории са легенди, самия Били не потвърждава:) Твърди обаче, че знае всички събрани вещи и се старае да събира средства за постояните реставрации, които прави на избрани от него предмети. За съжаление голяма част от изложението беше под открито небе, видях вещи, трактори, хладилници, селскостопански уреди безмилостно захвърлени и картината ми навяваше усещане не само за музейни експонати, но и за една гробница на стари вещи . Разбира се, осъзнавах, че без Били, тези вещи щяха да са на някое бунище или отдавна корозирали и разпаднали се..

Стопанинът не е отказал дарение до този момент, грижи се за всяка вещ, като разменя, поправя, понякога дори продава, за да може да събере средства за реставрации. Той смята, че българина има нехайно отношение към собствената си материална история, затова приема като лична мисия да може да събере една съкровищница от битието ни от близкото минало.

Многобройни усмивки в мен предизвикаха табелите със лозунги, които висяха навсякъде по време на социалистическа България с цел мотивиране и дисциплина на гражданите на тогавашното общество.

• 

• 

• 

Тъй като явно няма място за голяма част от събраните ретро коли, те са изложени по…покривите на сградите!

За Били всеки предмет от миналото, изработен с любов, носи част от душата на създателя си. В този смисъл той е уникален „шедьовър” на своето време. За някои са интересни само предметите, току-що купени от магазина. За него, а и за много от посетителите е обратно. Хората на възраст най-често се спират пред предметите от бита и се пренасят в своето детство. Тук може да се види какво представлява чепкалото или чекръкът, да се пипне веялка, косачка, вършачка, да се помирише глинен съд, да се докоснат народни носии от всички кътчета на страната, да се яхне мотоциклет „Балкан” от миналия век, да се усети тръпката от сядане в БМВ Исета 250 от 1954 година, или руското чудо ЗАЗ. И какви ли не предмети, с които са израснали цели поколения.

• 

• 

Били сподели, че има нужда от средства и за събираческата си дейност, и за съхранение и реставрация. Опитва се да се справи със собствени сили, но става все по-трудно. На този етап разчита на киностудията – наемат коли, мотори… Мисли за евентуална такса за разглеждане, след като подреди изцяло сбирката и се видят законовите форми за това. Няма претенции, че е музей и не е кандидатствал по програми с проект и търсил дали има такава форма за финансиране на подобно нещо. Иначе мястото се посещава от стотици хиляди – от обикновени туристи до политици и посланици.

На тръгване оставих с охота такса вход и му пожелах да има по-голяма подкрепа на всички нас като граждани и родолюбци и му благодарих, че прави това пътуване във времето възможно с огромната си всеодайност и безкористност! Горещо препоръчвам тази уникална сбирка от етнографски, исторически и битови предмети, която е един исторически калейдоскоп за всички нас, малки и големи! Щастлива съм, че се запознах с един човек с голяма визия и мечта, която е осъществена!

В една от последните слънчеви съботи на октомври, разхождайки се по пешеходната пътека покрай Панчревското езеро,откъм Лозенската планина, реших, че съм съвсем близо до Кокалянския мъжки манастир, за който знаех от честите ми пътувания до Боровец от София. Бързата ми справка ми показа, че трябва да мина от другата страна на езерото и да изкача само едно възвишение на Плана планина от главния път, за да се озова пред вратите на светата обител. Манастирът се виждаше от южната част на езерото, притулен в пъстрата есенна окраса на гората и като, че ли ме подканяше с гордата си осанка да го посетя.

Някои източници твърдят, че до манастира има път от центъра на самото село Кокаляне, което е непосредствено след Панчарево. Когато се озовах на центъра му, се оказа, че никой не знае за подобен път. Върнах се отново и се ориентирах по описанието на местен жител, защото се оказа, че за манастира няма табелка от главния път. Припомних си случай преди 4 години, когато четох, че игумена на манастира беше нападнат и обран и реших, че може би умишлено обитателите му се предпазват от недоброжелателни посетители.

Като подминах селото Кокаляне, след около 6 километра в посока София-Самоков спрях на един малък паркинг, преди паметника на Трудовака, от дясната страна на пътя. От него започват две пътеки, но тази за манастира тръгва от ляво и пресича река Ведена, по каменен мост наречен Дяволски. Чак тогава, високо закачена на красив бук, видях скромна табелка с името на манастира, като много дискретна ориентация, явно само за запознати с мястото.

• 

Преходът към Кокалянския манастир по тази планинска пътека ми отне около 40 минути умерен ход. С изкачването постепенно изчезна шумът от главното шосе и се откри великолепна гледка на Панчаревския пролом над река Искър. Слънцето печеще все още с мека топлина, а падналите листа създаваха вълшебно усещане за ходене по мек килим. Не много стръмната , но просторна пътека лъкатуши закачливо до самия манастир.

Кокалянският манастир е известен и като Урвички манастир. Той e част от Софийската „Мала Света гора“ и заедно с крепостта „Урвич“, крепостната черква „Св. Илия“ и Паначаревския манастир „Св. Николай Летни“ образували Урвичкия крепостен комплекс. Озовавайки се пред красивите му порти, ( малка и голяма) се насладих на просторната поляна, ухаеща на есен и гора. От двете страни на овалния портал беше изписана историята на манастира хронологично за любознателните посетители.

• 

От написаното пред портите се разбира, че манастирът е основан през далечния 11 век, по времето на управлението на цар Самуил, като е бил важен културен и книжовен център, особено през периода 14-19 век.

След падането на България под турско робство манастирът е опожаряван няколко пъти. Има данни ,че е бил възобновен орез XVI в. Известен от това време е т.нар.Кокалянски сборник, съдържащ Слово за Михаил и Гавраил от Климент Охридски. Някои данни свидетелстват за оживена дейност на манастира през XVII в. Претърпял след това нови опустошения, той бил изграден наново през 1858г. с помоща на игумена на манастира Хрисант.
Кокалянският манастир е възстановен напълно едва след Освобождението-1896г, тогава е изградена църквата върху основите на старата.

Влизам през малката порта и по една красиво оформена с дървен парапет пътека се озовавам пред църквата , гордо стояща по средата на манастирската обител.

• 

• 

• 

• 

Църквата е разположена по средата на двора и представлява голяма еднокорабна постройка. Освен нея манастирът включва две жилищни сгради, два параклиса, стопански постройки и камбанария, построена през 2000 г. Сградите изглеждат безупречно бели и спретнати ,но за мое съжаление не намирих никого с когото мога да поговоря и да разбера повече за манастарския живот днес. От хора в селото разбрах, че манастирът се стопанисва от определена групировка и хората не са особенно гостоприемни към външни лица. Църквата също беше затворена, но успях да убедя един възрастен мъж, който беше единствения човек наоколо, да отвори храма, за да запаля свещ. Разбрах от него ,че манастирът продължава да функционира като мъжки. Не беше разговорлив и неохотно трябваше да прекъсна започнатия от мен разговор. Другото, което ми направи впечатление е, че нямаше нито една пейка в района – нито в полянката пред манастира, нито пък в него.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Манастирският комплекс изглежда много добре поддържан, всички прозорци и порти бяха красиво изографисани, а дървените парапети на балконите изглеждаха като нови! Целият Кокалянски манастир е ограден с масивна двуметрова ограда от зидани камъни.

Връщайки се надолу по лъкатушещата се пътека, успях да зърна през клоните на дърветата прекрасната есенна картина на Лозенската планина от другата страна на Искър.

Наскоро с голяма гордост научих, че България се нарежда на трето място в Европа за страна известна в световен мащаб като ценител на историята и археологията си. Конкуренти са ни Гърция и Италия.По времето на социалистическата ера, националното чувство бе усилено пропагандирано и подкрепяно, в резултат на което са построени монументални паметници/комплекси. Такива са небезизвестния с нерадостната си съдба паметник “ Буздлуджа“ 1989, националният парк-музей „Шипка“, новото гробище Мемориал до град Сливница, паметникът „Асеновци“ 1985 във Велико Търново, монументалният комплекс „Създателите на българската държава“ в Шумен, пантеонът на загиналите до село Гургулят, мемориален комплекс Военна гробница до Тутракан и десетки още пръстнати из страната.

Влизайки в град Стара Загора от посока Бургас-София, от североизточната страна на града се извисява един внушителен по размер монумент, който може да бъде видян от всички посоки. Това е мемориален комплекс „Бранителите на Стара Загора“; паметник в Стара Загора. Включен е в списъка на Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.

Открит е на 30 юли 1977 година по случай 100-годишнината от боевете при Стара Загора и Шипка. Именно там българските опълченци от 1,2,3, 4, 5 и 6-та дружини под командването на руски офицери заедно с руска кавалерия и артилерия влизат в бой с армията на Сюлейман паша на 31 юли 1877 г. В стълкновението получава своето бойно кръщение знамето познато като Самарското знаме. Знамето е създадено от монахини от град Самара, и в последствие е дарено на опълченците по време на Руско-турската война. Боят при Стара Загора на 31 юли 1877 г. е един от най-драматичните моменти от участието на българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Той е свързан със спасяването на Самарското знаме и подвига на подполковник П. П. Калитин. Символизира и пролятата кръв на българските опълченци и руските воини от малочисления Старозагорски гарнизон, които се сражават срещу основните сили на 35-хилядна турска армия на Сюлейман паша. В разгара на боя под Самарското знаме падат убити един след друг пет знаменосци. Яздещият на кон подполковник Калитин поема знамето от поредния убит нов знаменосец, но е пронизан от вражески куршум в главата. Обкръжени от две страни, опълченците отстъпват в града, където продължават да се сражават докрай, загивайки в развалините на горящия град.

Паметникът представлява бетонна конструкция, висока 50 м. Наподобява развято знаме, имитиращо Самарското знаме на опълченците.

Построен е на мястото на командния пункт на опълченците на местността „Чадър могила“. До паметника се намират бетонни конструкции, представящи 6-ма български опълченци и руски офицер, символ на 6-те опълченски дружини под командването на руските офицери, високи 14-15 метра, изсечени от черен гранит.

До паметника се стига по 100 стъпала.Площадката е красиво оформена във мозаечен стил. От нея се открива красива гледка към града и околията.

Проектанти на паметника са авторски колектив в състав: скулптори – Крум Дамянов и Божидар Козарев, архитекти – Богомил Давидков и Благовест Вълков, конструктор – инж. Антон Малеев.

В подножието на масивните статуи на пехотинците има многобройни изсъхнали венци, свидетелстващи за признателните българи към всички отдали живота си за Родината. Тръгвайки си, погледнах назад и ми се стори, че каменното знаме гордо потрепва и днес, рееки си в облаците над хълма.