Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Наскоро с голяма гордост научих, че България се нарежда на трето място в Европа за страна известна в световен мащаб като ценител на историята и археологията си. Конкуренти са ни Гърция и Италия.По времето на социалистическата ера, националното чувство бе усилено пропагандирано и подкрепяно, в резултат на което са построени монументални паметници/комплекси. Такива са небезизвестния с нерадостната си съдба паметник “ Буздлуджа“ 1989, националният парк-музей „Шипка“, новото гробище Мемориал до град Сливница, паметникът „Асеновци“ 1985 във Велико Търново, монументалният комплекс „Създателите на българската държава“ в Шумен, пантеонът на загиналите до село Гургулят, мемориален комплекс Военна гробница до Тутракан и десетки още пръстнати из страната.

Влизайки в град Стара Загора от посока Бургас-София, от североизточната страна на града се извисява един внушителен по размер монумент, който може да бъде видян от всички посоки. Това е мемориален комплекс „Бранителите на Стара Загора“; паметник в Стара Загора. Включен е в списъка на Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.

Открит е на 30 юли 1977 година по случай 100-годишнината от боевете при Стара Загора и Шипка. Именно там българските опълченци от 1,2,3, 4, 5 и 6-та дружини под командването на руски офицери заедно с руска кавалерия и артилерия влизат в бой с армията на Сюлейман паша на 31 юли 1877 г. В стълкновението получава своето бойно кръщение знамето познато като Самарското знаме. Знамето е създадено от монахини от град Самара, и в последствие е дарено на опълченците по време на Руско-турската война. Боят при Стара Загора на 31 юли 1877 г. е един от най-драматичните моменти от участието на българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Той е свързан със спасяването на Самарското знаме и подвига на подполковник П. П. Калитин. Символизира и пролятата кръв на българските опълченци и руските воини от малочисления Старозагорски гарнизон, които се сражават срещу основните сили на 35-хилядна турска армия на Сюлейман паша. В разгара на боя под Самарското знаме падат убити един след друг пет знаменосци. Яздещият на кон подполковник Калитин поема знамето от поредния убит нов знаменосец, но е пронизан от вражески куршум в главата. Обкръжени от две страни, опълченците отстъпват в града, където продължават да се сражават докрай, загивайки в развалините на горящия град.

Паметникът представлява бетонна конструкция, висока 50 м. Наподобява развято знаме, имитиращо Самарското знаме на опълченците.

Построен е на мястото на командния пункт на опълченците на местността „Чадър могила“. До паметника се намират бетонни конструкции, представящи 6-ма български опълченци и руски офицер, символ на 6-те опълченски дружини под командването на руските офицери, високи 14-15 метра, изсечени от черен гранит.

До паметника се стига по 100 стъпала.Площадката е красиво оформена във мозаечен стил. От нея се открива красива гледка към града и околията.

Проектанти на паметника са авторски колектив в състав: скулптори – Крум Дамянов и Божидар Козарев, архитекти – Богомил Давидков и Благовест Вълков, конструктор – инж. Антон Малеев.

В подножието на масивните статуи на пехотинците има многобройни изсъхнали венци, свидетелстващи за признателните българи към всички отдали живота си за Родината. Тръгвайки си, погледнах назад и ми се стори, че каменното знаме гордо потрепва и днес, рееки си в облаците над хълма.

Районът на Разлог е разположен между трите най-величествени планини на Балканския полуостров – Рила, Пирин и Родопите. Географското положение придава на Разложката котловина необичайна и завладяваща атмосфера. Красивата долина на р. Места пресича района и е естествената му връзка с гр. Драма на юг в Гърция. До скоро градът беше пренебрегван като туристическа дестинация покрай минералните извори на село Баня, разработения планински курорт Банско, голф-игрището на „Пирин Голф и кънтри клуб“, спа комплекса Катарино, ски пистата Кулинито и др.

От април 2015 Разлог се радва и на една нова туристическа атракция, която определено предизвика любопитството ми. След завръщане ми от джаз фестивала в Банско през горещия август, реших да посетя тази нова придобивка, която все повече набираше популярност. Става въпрос за панорамна алея наречена „Стъпалата“,един европроект за близо 300 000 евро, който става привличащ фактор за туристи и местни.

Последната спирка от екопътека „Стъпалата“ се нарича хълма “Голака” и завършва с кула, която е главната атракция. Дванадесетметровият кула се вижда още в далечината като се наближи Разлог. Тя се извисява над града и открива прекрасна панорама към трите заобикалящи я планини и целия град.

Кулата е изградена от метал и стъкло и наподобява пространствен модел на ДНК. До нея се стига по доста стъпала в спираловидна форма, между които са изградени панорамни площадки, пейки, една панорамна кула и множество информационни табла и артефакти и постери.

• 

Интересни бяха експозициите на намерени амулети, археологически останки намерени в Разложката котловина. Реплика на българския календар и богинята на плодородието бяха изложени придружени от подробна информация за историческото минало на региона, традиции, видове разстителност, животинския свят който обитава околието и др.

• 

• 

• 

Интересно за Панорамна алея „Стъпалата“ е това, че тя носи името на един от най-любопитните природни феномени в Пирин планина, към която има перфектен изглед от крайната точка на алеята. Той представлява седем на брой стърчащи мраморни зъбера, наредени един под друг и образуващи формата на стълби. Главната забележителност на панорамната алея е дванадесетметровата кула, разполагаща се на върха на хълма.

• 

• 

Платформата на конструкцията представя една 360градусова гледка, която спира дъха още като се изкачи и последното стъпало на кулата. В подножието на кулата се намира друга стъклена площадка във формата на арка, който предлага цялостна панорама на града и Пирин.

• 

• 

• 

Останахме известно време на дървените кресла за да се любуваме на града в подножието на краката ни, гледайки как сутришната мараня се разнася и оголва величествените зъбери на Пирин и Рила.

• 

• 

За любителите на планински туризъм Разложкия регион предлага и други еко пътеки, които заслужават внимание като „Пътеката на глухаря“, „Пътеката на рилската иглика“, пешеходният маршрут „Добърско – Вековния бор – Добърско“ в региона на село Добърско, също така „Към царството на еделвайса“, „Самодивска пътека“ и „Хайдушка пътека“ . Тук е и най-големият биосферен резерват в България „Баюви дупки – Джинджирица“, една от 8-те уникални природни и културни ценности на България, намиращи се под егидата на ЮНЕСКО. Над 127 ендемични вида и 130 вида билки и диви цветя са само част от впечатляващото биоразнообразие.

Всеки посетител на Стара Загора и любител на града на липите, както го наричат често е бил изкушен от разходка в красивата местност-парк „Методий Кусев“, или известен просто като Аязмото. Паркът се нарежда сред най-големите и най-красивите в страната и е емблематичен за града. Открит е през 1895 г. от митрополит Методий Кусев. Представлява градски парк от европейски тип. На територията му са разположени зоопарка на Стара Загора, паметниците на Методий Кусев и Алеко Константинов, параклиса „Св. Теодор Тирон“, залата на смеха с криви огледала, тенис кортове, площадки, летен театър, хижи, хотел, ресторант и др. Той е любимото място за отдих на жителите на Стара Загора. През декември 2018 приключи мащабно облагородяване на парка и исках да видя преобразяването на това красиво човешко творение, което помнех от преди доста години.

• 

• 

До парка се стига по красива централна алея, наречена на името на създателя на парка, видния общественик, метрополит Методий Кусев, останал в историята на града като будител и радетел за благоденствието на Стара Загора. Действително, паркът е изцяло трансформиран и облагороден, с красиво оформени алеи, множество нови пейки, оформени градински площи. Неусетно се озовах по красива каменна алея на един от хълмовете на парка пред красивия параклис „Св. Теодор Тирон“.

• 

• 

Още с влизането си в параклиса разбрах, че това свято място носи специален заряд и е забележително от историческа переспектива и като художествени качества на стенописи и история. Уредничката, много мила жена, се впусна с възторг да ми разкрива уникалността на поверения и параклис, радвайки се на моя интерес и многобройни въпроси. От нея разбирах, че свети Теодор Тирон е духовния покровител на За Стара Загора . Самия параклис е построен на мястото на древно езическо капище (свещено място на прабългарите) до голям лековит извор. Това светилище, а по-късно храм са били почитани от населението на града и околните села от античността до наши дни. След покръстването на българите патрон на храма става Св. Теодор Тирон („тирон“ значи „млад войник, новобранец“), римски войник от Мала Азия.

• 

След бърза справка разбрах, че извън района на Стара Загора в България има само няколко църкви и манастири, наречени на този светец. Една от тях е ранно- средновековната църква „Св. Теодор Тирон“ до град Правец. Другият случай е манастир от ХVІ – ХVІІ век и се намира в с. Зимевица, общ. Своге. Общото между всички тези градове и села, в които се почита св. Теодор Тирон е, че те се намират по старата българо-византийска граница, установена по времето на Омуртаг и заварена от княз Борис. Може да се предположи, че в много селища по тази граница е имало български гарнизони, които при покръстването са приели като свой покровител св. Теодор Тирон.

Преданието говори, че през 864 г. именно на това място Цар Борис приема св. Кръщение, а оттам впоследствие и Християнството като официална религия в България. Сцената на покръстването му е изографисана в човешки ръст на едната стена на параклиса.

• 

Разбира се, и тук легендата съпътства историята. Според преданието, по време на езичника Борис, град Берое е управляван от българския болярин Цолю, който имал дъщеря на име Цветана.Един ден Цветана се разболяла и боляринът, чул за лековитият извор на хълма до града, се съгласил тя да бъде лекувана от пленени лекари.

Покръстили я в извора на Аязмото и я нарекли Теодора Като по чудо в момента на Кръщението Цветана оздравяла. Боляринът Цолю също се покръстил и наредил капището да се превърне в християнски храм на името на св. Теодор Тирон. След една година самият княз Борис пристига в Берое и приема християнската вяра в същия храм на върха на Аязмото.

През турското робство църквата била съборена, но хълмът все още е носел името „Аязмото на Св. Теодор“. И от друговерците, и от цялото население е бил считан за свещен и лековит. Всички продължавали да му отдават почит на Тодоровден.

На 2 май 1895 г. – Деня на цар Борис – Покръстител, е положен първият камък от Старозагорския Митрополит Методий за новия храм.

• 

В подземието под пода на параклиса е разположена скалата, от която продължава да извира светената вода на Аязмото.Жената, която се грижи за параклисът ми показа предполагаемото място на аязмото, под красивият купол, за което място се твърди, че притежава необичайно силно енергийно излъчване и се усеща от почти всички.

В началото на 60-те години на нашият век манастирът-дом на Методи Кусев на върха е взривен и на негово място е построен ресторант. През 1942-1944 година изцяло със средства на старазагорци на мястото е построен параклис. Стилът на изрисуване на стенописите е уникален и се среща единствено тук в България.

Той се състои в това, че изображенията са пресъздадени от множество малки квадратчета в богата гама от цветове, така че като цяло фреските наподобават мозайка. Стенописите са изрисувани на малки квадратчета с големина сантиметър на сантиметър. Фонът е направен от квадратчета изцяло, а частично – фигурите и лицата. Оказва се, от думите на жената уредник на параклисът, че предходната година на деня на будителите 1 ноември е била приключила 4 годишната реставрация на всички 35 фрески ,изключително труден и прецизен проект изпълнен от 62-годишният зограф от Бургас, Климент Атанасов.

Църквата е призната от ЮНЕСКО като паметник на безценното духовно изкуство. Единствено в тази църква на южната стена са изографисани две българки и петима българи, облечени в носии от ХVIII, които държат в ръцете си православни кръстове. Освен мозаичните фрески, другото с което параклисът е уникален и единствен по рода си са светци изобразени в народни носии!

• 

• 

От страни на параклиса е гробът на почетният гражданин на град Стара Загора, метрополит Методий Кусев, наскоро също реставриран, с добавена наскоро желязна арка.

На входа на параклиса простанството е красиво оформено с фонтан и пътечка водеща до красив панорамен кът, наречен на писателя Алеко Константинов.

На изпровождане, любезната уредничка с видима гордост от поверения и храм ме изпрати със следните думи: „Църквата не е придатък на парка, а паркът е към нея. Тя е на старозагорци, на българите, на човечеството“.

През месец август теснолинейката, една емблематична влакова линия, която няма аналог в България, навърши цели 93 години!

В моето детство теснолинейката беше единствения начин да се стигне от моя роден град Ямбол до град Гоце Делчев, където прекарвах време с моята баба и братовчеди през лятото. Макар, че пътуването беше продължително, днес в спомените е останала една по детски романтична картина от това почти приказно пътуване. Бидейки в Добринище през август, реших, че искам да преживея този детски спомен отново през призмата си на голям човек.

Самото име на тази жп линия идва от по-тесните релси (760мм разстояние между релсите). Вагоните са в умален размер, като в момента са само три на брой на композиция. Скоростта на мотрисата около 35 км/час позволява почти физически контакт с природата по време на пътуването.

Линията свързва гара Септември и гара Добринище и е с обща дължина 124,7 км. Тя пресича Горнотракийската низина, Родопите, Рила и Пирин. За 125 километра, Родопската теснолинейката тръгва от низината на река Марица, минава през красивото скалисто дефиле на Чепинска река, достига най-голямата котловина в България – Чепинската и спира в СПА столицата на Балканите – Велинград. След нея с уникалната „осморка” достига на кота 1267 метра най-високата жп гара на Балканския полуостров – Аврамово, където среща Рила планина. Оттам се спуска в зелената долина на Места по стария римски път към Солун и достига Разложката котловина – най-висока в България. Преминава през ски столицата на Балканите – Банско и достига китното градче Добринище, сгушено в полите на Пирин планина.

Нашето пътуване се състоя в деня на втория събор, който се провежда на гара Аврамови колиби, организиран от млади ентусиасти и поддръжници на теснолинейката и българския фолклор. Прекрасната инициатива, подета предходната година, тази година с наслов „С хорá и песни край релсите тесни”.

Тя видимо вече придобива популярност и през прозорците видяхме приготовленията за празничния ден. А сред тях палатки, щандове и голяма сцена на красивата поляна непосредствено до гарата. Обещахме си да бъдем част от това празненство следващата година и с доза съжаление подминахме гарата продължавайки в посока Велинград.

• 

• 

Линията е била проектирана през 1920 година от инж. Стоян Митов – наследник на Каблешковия род от Копривщица. В строителството на този грандиозен жп проект участват основно трудоваци – местни трудоспособни българи, които служат на държавата в изграждането на големи съоръжения в съответните райони на страната. Участъкът Банско – Добринище е построен с доброволен труд на жителите на село Добринище, днес курортно градче. През следващите десетилетия имената на експлоатационните пунктове се променят, но и до днес почти всички остават обслужвани от влаковете по теснолинейката. Спирка Баните получава името на кантонера, загинал при изпълнение на служебните си задължения от падане на скална маса – Марко Николов. Спирка Дорково става гара, след което получава името Цепина. и от 2002 година отново е само спирка. От 2017 г. в нея се помещава единственият у нас Дом-музей на теснолинейката Септември-Добринище. Спирка Бакърджийски хан е преименувана на най-близко разположения връх – Милеви скали, а по-късно е закрита. Спирка Дренов Дол също е закрита през 50-те години на миналия век. Още в първата 1926-а година гара Чуката е прекръстена на Костандово поради близостта й до едноименното село, днес град. Интересна е историята на гара Лъджене, която от 1948 г. се преименува на гара Каменица. След като селата Каменица, Лъджене и Чепино са обединени те сформират така наречения град Велинград. Още преди откриването на линията възникнал спор между жителите на Каменица и Лъджене как да се казва гарата. Понеже линията не минавала през Каменица, а каменци искали и тяхното село да се знае от пътуващите, се взело решение името на гарата да включва имената на двете села, въпреки че се намира в центъра на Лъджене. По-късно името остава само Лъджене и така до обединяването на трите села.

• 

• 

Пътуването с теснолинейката освен с невероятните природни картини очарова и с непосредствената атмосфера във влака. Бързо се преодоляват различията и започва непосредствен разговор със съседите. За 6те часа прекарани в двете посоки Добринище-Велинград и обратно се запознахме с колоритни местни, туристическа група от Плевен, и продавачка на гара Якоруда, всички много приятелски настроени и истински любопитни към пътуващите. Естественият климатик на вагоните, така наречените „балкончета“ или разстоянието между вагоните което се използва за панорамна площадка беше едно от най-забавните неща с което запълнихме времето.

Минава се през мостове, рекички, тунели, махали, планински пътеки, в опасна близост до скали и места за които не би се сетил човек, че съществуват дори.

• 

• 

• 

Най-дългият тунел е преди гара Аврамово и е дълъг цели 315 метра! А от там до гара Септември малката композиция слиза около 1000 метра надолу! Легенди разказват за младежи , които скачали от вагоните за да наберят горски цветя за любимите си и смело се качвали обратно във влака по време на движение!

За нас пътуването беше с опознавателен характер, но за много хора от тези населени места, теснолинейката е единственото средство за предвижване, след като до някои няма дори прокаран път! Част от гарите изглеждаха разрушени и изоставени,но повечето бяха поддържани и спретнати.

Трябва да спомена, че теснолинейката в днешно време продължава да съществува в голяма част благодарение на млади хора, които застанаха зад идеята с много усилия и от чисто родолюбие за запазването и. Такъв е Кристиян Ваклинов, който като ученик и любител турист ревностно застава зад тази идея, когата през 2015 БДЖ планират закриване на четири гари и евентуално закриване на цялия маршрут. Кристиян успява да събере над 7500 подписа и се преборва с недалновидното решение на държавната железница! Младият мъж предотвратява закриването на теснолинейката и след закриването на подобна линия Червен бряг-Оряхово преди години, родопската теснолинейка продължава да функционира. По настоящем в социалните медии негови сподвижници, туристи, планински водачи организират постоянно опознавателни пътувания с влакчетата. Приятели на теснолинейката са и организаторите на самодейния фестивал споменат по-горе, който искрено се надявам ще просъществува, както и самата теснолинейка!

Гражданското сдружение „За теснолинейката“ подкрепя каузата и предоставя подробна информация за историята на теснолинейката, както и за фестивала организиран през август и други събития в региона. Техният сайт е най-подробният източник за информация за съоражението: http://www.tesnolineikata.bg. На 30 юли тази година Гражданското сдружение организира празнично пътуване и тържествена програма по случай 80-годишнината от откриването на теснопътния участък Чепино-баня – Якоруда – Белица. Важно е да се спомене, на откриването на този участък лично негово величество Цар Борис III Обединител управлява първия влак по новата отсечка. На 30 юли 1939 година, рано сутринта специалният влак с царското семейство и представители на власта потегля от тогавашната гара Саранбей, днес Септември. На Гара Чепино-Баня ( днес спирка Велинград Юг) царят и семейството му са тържествено посрещнати. Населението на околните села дошло на гарата, за да види двете чудеса- царя и влака на едно място. След празничи речи и емоции, теснолинейките по програма потегля към Якоруда. По случай 80 годишнина от откриването на теснолинейката, гражданското сдружение организира празнично с еталонния влак „Родопи” по маршрут Септември-Белица-Септември. Всички желаещи да се докоснат и снимат с ретрокомпозицията от парен локомотив и пътнически вагони от царско време можеха да го направят.

Пътуването с теснолинейката беше едно незабравимо преживяване. Слезнахме на гара Добринище с нежелание и си обещахме да повторим пътуването и през зимата за да видим всички тези природни красоти и селища във феерията на снега.

Манастирът „Св.Георги Победоносец“ е място, на което няколко години подред празнуваме Гергьовден със семейството ми. Прекарвам значително време в китния крайморски град Поморие и винаги съм свървзала града с манастира и разбира се, морския пейзаж. Ежегодно на 6 Май, който освен че е официален празник на гр. Поморие е и празник на манастирската обител, пред манастира се организира традиционният панаир, където се събират не само местните жители, но и хора от цялата страна.

Манастирът се намира в новата част на град Поморие, на 20 км север от Бургас и на 7 км юг от Ахелой. Има два внушителни портала, като пред централния бе поставена преди няколко години красива бронзова статуя на Свети Георги- патрона на манастира и града, на кон, пронизващ с копието си змей.

1 / 3

Манастирът Свети Георги е една от най-уникалните и старинни обители в цяла България. Този паметник на културата е единственият действащ мъжки манастир на територията на Югоизточна България. Именно това е една от основните причини да е толкова почитан и да се е превърнал в известна туристическа дестинация в България и задължителна спирка на всички летовници и туристи дошли на почивка в Поморие. Много гръцки поклонници пътуват за патронния празник, а празника е много почитан и от руски туристи и руснаци, живеещи в града.

Съществуват данни, че християнски монаси са идвали в града още през 3-4 век. Поморийският манастир е бил основан от гръцки заселници през 7-ми век, но е бил разрушен от турците при завземането на България в края на 14-ти век.

Преданията разказват, че преди да бъде съграден манастира на неговото място през VII век съществувал храм, също посветен на свети Георги. След започналото османското нашествие към българските земи, постройката била срината със земята.

Началото на днешната мъжка обител е поставено през 1856 година. Местните легенди разказват доста интересни истории, свързани с основаването на манастира, но една от тях е най-разпространена. Тя е написана на каменна плоча в подножието на камбанарията, до аязмото за любознателните посетители.

В края на 17-ти век, турчинът Селим Бей, който според легендата е бил неизлечимо болен, се заселва тук и построява чифлик на мястото на предишния манастир. Една нощ на Селим Бей му се било присънило, че намира лековита вода в имението си. На сутринта започнал да търси мястото и намерил мраморен барелеф на Св. Георги, под който бликнала водата от съня му. Селим Бей пил от нея и оздравял. Според легендата след тази случка Селим Бей и цялото му семейство приели християнството. Барелефът на Св. Георги все още се пази и може да бъде видян в манастира. Селим Бей също така построил малък параклис до аязмото, който дал началото на сегашния манастир.

След като овдовял, Селим Бей дарил земите си на манастира и станал първия му игумен. Сегашната църква е построена върху основите на предишния храм. Църквата съхранява ценни икони от 18 и 19 век. Манастирският комплекс е красиво оформен между високи стени с вътрешен просторен двор, голяма зеленчукова градина и място за отдих между красиви цветя и плодови дръвчета.

Основите на комплекса са положени през 1856 година, а през 1966 година заедно с новите постройки е изградена внушителната 20-метрова камбанария. В наши дни манастирът ревниво пази невероятни стенописи и рисунки, същински шедьоври на иконографското изкуство от XVIII – XIX век.

Поморийският манастир се гордее изключително много с аязмото с вградения барелеф на Св. Георги и храмовата икона на светеца, рисувана от поморийския художник Темистокъл Диамандопуло Зограф.

Манастирът „Свети Георги“ е прочут и с лековитата си вода. Миряните вярват, че аязмото има необикновена сила да цери всякакви очни заболявания и незарастващи язви. Това обаче става само ако хората пренощуват в манастира в дните около Гергьовден . Затова миряни и много болни се стичат към святото място на 5 май . Те изкарват цялата нощ в бдение пред иконата на св. Георги и се молят за здраве и изцеление. Духовната обител и до днес пази старинна каменна плоча, на която е изобразен св. Георги на кон. Хората в Поморие твърдят, че това е същият барелеф, открит преди векове от Селим бей.

Манастирският комплекс има и музейна част с експонати показващи историята му, както и вещи на игумени и проповедници през годините. Хотелската част се намира на втория етаж на страничните постройки, красиво изографисани откъм вътрешният двор. Лятно време манастирът е един зелен оазис, място за молитва и смирение пред силата вярата през годините.