Danielatravel

След посещението на комплекса Кръстова гора се запътихме обратно слизайки лъкатушещо по склоновете на Родоския масив със все още смирено сърце и огромно усещане за святостта и силата на това религиозно-енергийно място. Малко при влизането си в село Борово на самотен хълм в далечината се появи малка постройка, очевидно параклис, която стоеше гордо за малкия си размер на върха на планински хълм . Белотата на параклисът и красивото му разположение му придаваше мистериозно-митичен облик и почти приказен вид. Скромният размер на постройката красиво контрастираше със огромният скален масив зад нея.

Местен мъж продаваше на малка сергия в подножието на върха на параклиса и любезно ни подкани да се изкачим до него след като закупим от вкусния му манов и боров мед. От него разбрахме, че параклисът е построен в недалечното минало със съдействието на известни българи като Лили Иванова, Мартин Карбовски и с техни дарения, както и тези на местни българи.

Кратка справка ни информира, че параклисът е построен по- точно пре 2006 г., на място тачено от древността във близост до Кръстова гора и село Борово. Белият храм с червен покрив и камбанария, е заобиколен от площадка откриваща забележителна гледка на 360 градуса. Параклисът е красиво оформен със дърво и няколко красиви икони, дарени от добри християни. Изографисаните стени бяха стилистично подобни на фреските от 12 те параклиса в комплекса Кръстова гора, предполагам са нарисувани от същия художник или от художник от същата школа.

Съвсем в близост до параклисът се намира село Борово на около 1000 м.Отстои на около 6 км. от общинския град Лъки, на около 50 км от областния град Пловдив , на около 40 км от Бачковския манастир и на около 15 км от Белица и Семково. В селото имам множество къщи за гости в които може да се отсяда при посещение в Кръстова гора. Тръгвайки си обратно от параклиса към колата, се обърнах няколко пъти да се любувам на тази като поставена от Божествената длан малка постройка. Имах усещането, че нарушихме с мимолетното си присъствие свещенната тишина, която толкова подхождаше на това мистно място

Изследвайки историческите образци на Търновската школа(14 в) в региона на Велико Търново, след манастирът „Преображение Господне“ продължихме към следващия набелязан манастир . Изборът беше труден, защото в региона на Велико Търново, има над 15 действащи манастира с висока историческа и културна стойност, всички заслужаващи еднакъв интерес. Сред тях заслужава да се споменат Дряновският манастир „Св. Архангел Михаил“, Плаковският манастир „Св. Пророк Илия“, Къпиновският манастир „Св. Николай Чудотворец“, Соколският манастир „Успение Богородично” и Батошевският манастир ,,Успение Богородично“ на юг, Патриаршеският манастир „Св. Троица“ , както и двата Арбанашки манастира.

Времето ни беше ограничено и трябваше да направим един труден избор. Имахме възможност да изследваме само още една свята обител преди да приключи дългият юлски ден. Килифаревският манастир се оказа печелившия, защото открихме, че е част от 100 туристически обекта в България. Този факт ни помогна да решим дилемата със малкото оставащо време и без колебание се запътихме към него, пътувайки по поречието на река Белица, южно от Велико Търново.

Килифаревския манастир “Св. Рождество Богородично“

Килифаревският манастир „Рождество Богородично“ се намира на 16км южно от Велико Търново и на около 5км от град Килифарево. Манастирът, заедно със стенописите и иконостаса на църквата, е обявен за художествен паметник на културата. Мястото на което е разположен днешният манастир е почитано за свято още през първите векове на разпространение на християнството по тези земи.

Първоначално Килифаревският манастир е бил построен горе на хълма над сегашния манастир, по времето на цар Иван Алксандър. Цар Иван Александър освен държавник е бил ерудит с подчертан интерес към литературата и културата. Останал е в историята като вдъхновител и инициатор за създаването на болшинството от манастирите в региона на Велико Търново през 14 век, с което подпомага възхода и развитието на Търновската книжовна школа. Владетелят избира за основател на манастира видният исихаст свети Теодосий Търновски, (български духовник и отшелник, канонизиран за светец). Иван Александър също е споделял религиозни пристрастия към това християнско течение възникнало по времето на неговото царуване. Теодосий става игумен на манастира и го превръща в едно от най-значимите книжовни средища в България и духовен център на православния исихазъм през 14 в. Тук са се пишели и превеждали разнообразни богослужебни книги, жития, проповеди и светски хроники. Светата обител става център на книжовна школа, която през 1360г. е имала над 460 ученика!

Преподобний Теодосий Търновски

От тук започват пътя си известни духовници като свети Киприян и свети патриарх Евтимий Търновски. По време на турското робство, Килифаревският манастир е бил разрушен. През 1718 година е бил построен отново на мястото, на което се намира в момента. За съжаление, в края на 18-ти век отново претърпява разрушения по време на кърджалийските нашествия. В сегашния си вид, манастирът е построен през 1840-1842 година от майстор Колю Фичето. Килифаревският манастир притежава няколко ценни икони, дело на тревненски живописци . Комплексът включва още 2 красиви двуетажни жилищни сгради във възрожденски стил, построени през 1849 година.

Централно място в двора заема църквата „Свети Димитър“. В архитектурно отношение тя е еднокорабна и еднокуполна. Пред главния й вход има стара астма, а арката на вратата е в изчистен вид без стенописи.

В църквата видяхме красив иконостас, изработен от тревненски майстори, както и няколко впечатляващи икони. Най-ценната според клисаря е тази на Свети Иван Рилски, разположена централно пред иконостаса. От него научихме, че манастирът, заедно със стенописите и иконостаса на църквата, е обявен за художествен паметник на културата.

Красивият овален купол със симетрично разположени прозорци създаваше усещане за пространство, макар, че самата църква беше скромна по мащаби.

Беше неизбежно сравнението между предходния манастир Успение Богородично и тази свята обител, уви, не във ползва на първият. Безупречно поддържана фасада, градинка със старателно оформени цветни пространства, зеленчукова градина и красиво оформена хотелска част създаваха една много идилична картина-наслада за окото за посетителя!

Двете монахини които кротко седяха под лозите на жилищната сграда ни обясниха, че са основните отговорници за този малък рай и поддържат манастирската част заедно с няколко доброволци. През 1950 година Килифаревският манастир приютява монахиня Иустина – рускиня по произход и от тогава до сега функционира като женски. Манастирът предлага стаи за нощувка със собствен или общ санитарен възел. Храна се предлага в механа на около 500 м. от манастира.

Трудно се разделихме с красивата гледка на сгушеният манастир в подножието на планината, но имахме още едно късче от нашата история и великолепието на трявненската школа в сърцата в края на този ден.

За Преображенският манастир знаех, че е четвърти по големина в България и е забележителен пример за живописнос от тревненската художествена школа. В съзнанието ми първото нещо което изпъкваше при името на манастира беше фреската Колелото на живота, с която манастирът присъства във наръчници и брошури. Пътувайки по живописното дефиле около река Янтра, съвсем близо до Велико Търново, се озовахме пред внушителния портал на манастира по леко стръмен път. Първото впечатление беше гледката на запустяла стара сграда залепена до нова масивна постройка. Наподобяваше една архитектурна еклектика доказваща слоевете история натрупани тук.

Група азиатци излязоха в мълчание от манастира в момента на нашето пристигане, което ние определихме или като възхищение или като изтощение от следобедното жарко слънце на месец юни, а може би и двете.От другата страна на дефилето се откриваше друг скътан манастир на срещуположния скален масив, който разбрахме се казва „Света троица“, датиращ от 1070, по настоящем мъжки манастир.

Казват, че в Преображенският манастир винаги се познава кой влиза в чиста вяра и молитва от душа. Мълвата е, че в манастира се пазят заключени святи изображения и до тях се допускат само хората, измолили милостта да ги докоснат за подкрепа при големи лични и сърдечни проблеми.

За любителите на фактологията, Преображенският манастир е основан е през 13-14 век. Възникването му се свързава с втората жена на българския цар Иван-Александър – Сара и синът им цар Иван Шишман, които даряват много средства за построяването му. Поради тази причина, манастирът е известен още и като Сарин или Шишманов.През Средновековието манастирът е бил разположен на около 400 – 500 метра южно от сегашната си местоложение. На сегашното си място Преображенският манастир е възстановен през 1825 г., при поредното му издигане. Бил е неколкократно разрушавам по времето на турското робство.Голяма заслуга за възстановяването му има майсторът Кольо Фичето, оставил след себе си архитектурни постижения за поколенията. Интериорът и външните стени на храма са украсени със стенописи в периода 1849-1851г. от големият български художник Захарий Зограф от Самоков. Той също изографисва и манастира на срещуположния склон Света Троица.

Небезизвестният майстор Кольо Фичето издига цялото югоизточно крило с малката гостна и големия вход (1857г.), камбанарията с часовника (1861г.) и малката църква „Благовещение“ (1863г.). За съжаление, задната част на църквата беше в доста занемарено състояние. Видима липса на поддръжка и фактора време бяха заличили изящните фрески и ярките цветове на мазилката. До камбанарията беше полуразрушена постройка, която не е възстановена от земетресение, пожалило обаче по чудо камбанарията.

Манастирите са били не само религиозни средища, но и просветни огнища за поддържане на националното самосъзнание, убежища за радетелите на българщината. Такъв е бил и Преображенският манастир. В него се замонашва сподвижникът на Васил Левски – отец Матей Преображенски, а самият Левски не един път е намирал убежище в манастира. По време на Руско-турската война манастирът е превърнат в болница. За благодарност след Освобождението, руските войни подаряват на манастира камбаните, полилеите и богослужебни книги за църквата. Има паметна плоча в благодарност към руският доктор Пирогов, който е пребивавал там със медицинския персонал по време на войната.

През 1991г. част от монашеските килии в Преображенския манастира са разрушени след срутване на скали върху манастирските сгради. Следите от разрушените сгради, стоят и до днес ,пазейки минали тайни на славно минало, наред със гордо издигащата се часовникова кула и живописно изографисаната църква.

Самата църква е изградена от три куполни постройки построени по различно време. Вътрешните стени са богато изрисувани със библейски сцени в късно-възрожденски стил.

Камбанария и вътрешен двор

Стенописът “Колелото на живота”, чийто автор е Захари Зограф от външната страна на църквата беше това което предизвика миг на размисъл в нас. Простоватата на пръв поглед трактовка на житейския цикъл ни извади от суетата на ежедневието и за миг се пренесохме на сцената на живота. Чрез нарисуваното колело майсторът се е постарал да покаже както светската страна на живота, съпътствана от власт и пари, така и духовната. Чрез образите на Пролетта, Лятото, Есента и Зимата е предаден живота на човека от неговото раждане. Съответно неговото детство, съзряване, утвърждаване като личност и годините, в които се наслаждава на всичко сторено в живота. Колелото е изобразено чрез два кръга-два различни начини по които човек може да прекара живота си. Във външния кръг са изографисани нещата които, всеки иска да постигне бързо и лесно: кесия( символ на парите) и скиптър ( символ на властта). И общо взето, до към 35 години това нещо може да се постигне след което кесията и скиптърът изчезват, любовта също я няма и лека по-лека човек пропада. Накрая го изяжда една ламя. Така става ако се отдаде само на парите човек.

Вторият кръг по който Захари Зограф и монасите препоръчват да върви човешкият път, е духовния. Децата(пролет) да се радват на живота, да се учат. Младите мъже ( лято) да сеят, да работят и да се усъвършенстват. Към 40-45 години, човек бере плодовете на това което е посял. И когато е много възрастен (зима), седи с усмихнато лице пред огъня и се топли, защото е живял ползотворно.

Фреската беше въздействаща и не случайно поставена в най-предната част на църквата и е емблематична за храма.

Тръгвайки си от манастира потънахме в размисъл, точно както азиатските туристи които видяхме на идване. Мисълта за преходността на живота, както и великолепието на една свята обител, надживяла няколко поколения ни направи смирени и благодарни за този ден.

За римското селище Никополис ад Неструм вече знаех поради подчертания ми интерес към исторически разкопки и археология. Разкопките бях посетила преди няколко години, в едно от пътуванията ми до този регион на България . В превод от латински, името на този римски град открит на наша територия означава “ Град на победата при река Места“ . Той се намира близо до Гоце Делчев, недалеч от селцето Гърмен. Бях пропуснала обаче да се информирам за северния му побратим наречен Никополис ад Иструм, друг забележителен със своята запазеност възстановен античен град, намиращ се на 20 километра от Велико Търново в околията на село Никюб. Когато ровейки се във справочници открих за него, веднага реших, че тези разкопки на древния римски град от 1 век ще бъдат първото ми пътуване през лятната ваканция. Следейки новините около летните фестивали разбрах, че за четвърта година в античното римско селище ще се организира възстановка на времето когато римската империя е процъфтявала по нашите земи. Тази година тези празненства бяха под мотото „Нике – играта и победата”. Очакваше ме пътуване във времето за което не бях и мечтала! С нетърпение започнах да чета за самото селище, историята му, препратки, преглеждах исторически публикации и броях дните до втората събота на юни когато с вълнение се запътих със семейството си към плануваното събитие и място!

Пристигнахме почти на време за началото на фестивала рано сутринта на една слънчева събота през юни. Първото впечатление беше прекрасно от добре поддържаната и почистена зона около стената на самия античен град. Видимо общината на село Никюп беше положила усилие посещението тук да е приятно от самото начало.

Според исторически източници, градът е основан от римския император Траян (98–117г.) в чест на победата му над даките през далечната 106 година . В превод от латински означава „Град на победата над Истер (Дунав)“. Както повечето римски градове,той е построен със стратегическо значение и е разположен в пресечната точка на два от важните пътища в тази част на Балканите. Единият път е започвал от Одесос (Варна) и е преминавал през Сердика (София), като е водил към западните римски провинции. Другият е започвал от Нове (Свищов) и през проходите на Хемус (Стара планина), Кабиле (Ямбол), Византион (Истанбул) и е достигал до малоазийските провинции на империята. Някъде прочетохме дори, че разкопките се наричат “Българският Помпей”, което донякъде показва мащабите на това археологическо откритие. Те са започнали от началото на 1900, но всъщност обектът е със изградена инфрастуктура за туристи и значително облагороден и възстановен през 2012. Общата площ е 22 ха, като най-впечатляващото за мен откритие е да разбера, че до градът е достигал водопровод дълъг 25 км!

В началото на селището бяха разположени занаятчии, представящи своите произведения на изкуството, или просто демонстрираха уменията си в коване на шлемове, сечене на монети, направа на бижута, тъкане на ръчен стан и други. Ценен сувенир беше гривна от мед лично изработена от дъщеря ми под опитното око и наставление и доза намеса на майстор-ковач от Девня. Гривната се получи много професионално изработена, в стил „промитив“, както я характеризира майстора ковач Емо.

Демонстрация на направа на стрели и копия последва на следващата сергия, на друга сергия видяхме сложния процес на направа на шлем.

С много любов и ентусиазъм ни посрещна майстор-готвач Петър Стефанов от клуб „Традиция“, който по древна римска рецепта раздаваше сготвена от него ‘варварска“супа от булгур, леща, моркови, лук и сливи на всички които имаха кулинарното любопитство да я пробват. Ние повторихме дори и понеже той я раздаваше безвъзмездно, му се отплатихме за вкусното изкушение с кафе от автомата наблизо:) Размяната беше повече от успешна: завърши с много усмивки и споделяне на „тайната“ древна рецепта от негова страна за наше голямо удоволствие.

• 

• 

• 

• 

В програмата на празненствата присъстваха възстановки на римска сватба, римска религиозна церемония, късноантична сватба и религиозен диспут. Артисти от цялата страна пресъздаваха ежедневието и бита в античното селище по много атрактивен начин с автентични облекла и аксесоари от епохата. Всеки желаещ можеше да изпробва уменията си на стрелба с лък или арбалет, да извая глинен съд на импровизирано грънчарско колело, да изтъче малко парче плат.

• 

• 

Млади гладиатори ни демонстрираха бойните си умения с доспехи под горещите лъчи на следобедното слънце. Малък римски легион от любители-ентусиасти показаха завидни умения на смели римски пехотинци под заповедите на латински език от техния пълководец. Впечатляващи бяха одеждите на всички участници, които те признаха не са лично направени, а се купуват от специализирани фирмени магазини за тематично облекло. В късният следобяд по програма имаше конкурс за най-добър костюм от епохата за посетителите, който за съжаление ние пропуснахме. Успяхме за малко обаче да се превъплътим в доспехите на римски пехотинец…за наша радост те бяха бутафорни, иначе младежите ни уведомиха, че нормално тежат над 30 кг.. Празненството завърши по програма с музикални изпълнения на две вокални формации Ксана и Фрея. Музиката от шлемовете и дрънченето на бойните доспехи кънтеше дълго в нас до края на дена, пътувайки към дома.

Комплекът Зверино не беше непознат за нас, хората които обичат да обикалят всеки уикенд из кътчета на страната ни и да откриват и преоткриват райски местенца, скътани манастири, красиви гледки или просто да се губят по пътищата. В една гореща юнска събота решихме да се разхладим в комплекса от басейни скътани в долината на село Зверино, който бяхме открили предходната година.

Село Зверино се намира в живописното дефиле на река Искър, на около 70м километра от София, приблизително на час и половина път със скорост, която позволява любуването на красивите гледки по лъкатукащия се път. Действително влизайки във Искърското дефиле, , ние бяхме погълнати мигновено от магнетичната красота на природните образования в скалите по каньона. Те се извисяваха на около 30-40 метра от реката в най-различни форми и размери.

След само час по завоите покрай реката Искър пристигнахме и с нетърпение се наредихме на входа на комплекса. Веднага се втурнахме да изберем сенчесто място покрай един от 8те басейна, защото слънцето вече печеше щедро. Целият комплекс Зверино е разпръснат в стъпаловидна форма на скат в подножието на Стара планина в самото село. Има отделени зони, кокетно заобиколени с храсти, малко джакузи, ВИП зона за тези които имат нужда от усамотяване и повече комфорт, всякакви удобства за забавление, 2 пързалки, зона за риболов, къмпинг, хотелска част, малки кокетни вилички за преспиване в комплекса, ресторант.

С изненада научихме, че комплексът вече функционира целогодишно, благодарение на вътрешен изграден басейн, зона за кемпери и външни и вътрешни кухни за гостуващите през нощта туристи. Пързалките бяха основна атракция за тинейджерите ни, които с нетърпение се втурваха на всеки час при пускането на водата в тях. Болшинството от посетителите бяха от София и Врачанско, но имаше коли и от по- далечни градове.

Целият ден мина неусетно с приятни разговори и гледка на срещуположния хълм на Стара Планина, гордо извисяващ се над селото.

На тръгване посетихме Черепишкият манастир, който е в съседство и за който ще пиша отделно. Миг преди да хлопнат портите за посетители, влязохме в двора на светата обител и обгърнати от тишината запалихме свещички. В близост оттекваха прииждащите пролетни води на Искъра и единствено огласяваха манастира заедно с нашите стъпки. Кратко изкачване по еко пътека срещу манастира последва за да се полюбуваме за последно на светата обител и великолепна гледка на Искърското дефиле.