Danielatravel

Kазват, че природата е най-добрият художник. Доказателство за това твърдение можем да намерим в Северозападна България, където се крие едно от най-невероятните й творения – Белоградчишките скали. Показателни са и думите на писателя Антон Страшимиров: „Пред фантастичните видения на Белоградчишките скали, човешката фантазия е ограбена, абсолютно ограбена с всички свои капризи!“ Тези невероятни творения на природата се намират в района на град Белоградчик, в Западния Предбалкан. Ако сте в Южна България трябва да преминете задължително Стара планина. За жителите на София най-добрият маршрут е по пътя към Монтана и от там да се отклоните към Белоградчик.

Простират се на близо 30км дълъг участък и се разделят на три групи – Фалковска, Централна и Збеговска.

Белоградчишките скали образуват ивица с приблизителни дължина 30 км и ширина до 3 км, включена между връх Ведерник, намиращ се в планинския рид Ведерник и околностите на село Белотинци.Скалите са изградени от пъстри пясъчници, богати на хематитов пигмент (железен оксид), който придава червеникаво-кафявия им цвят. Ерозията пък им е придала най-причудливи форми, към които са измислени и истории от местните жители. Обявени са за природна забележителност през 1949 г. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта. Изумителните скални образувания векове наред вдъхновяват човешкото въображение, което ги кръщава с най-причудливи имена.

Преди 230 млн. години Белоградчишките скали са били дъно на море. След отеглянето на вoдата, меките варовикови скали се огъват под влияние на метеорологичните условия и придобиват форми, които изумяват днес с приликата им с хора и животни.

Повечето хора смятат, че Белоградчишките скали са тези около крепостта „Калето”. Скалните образувания обаче се простират на площ от около 100 кв. км. – от село Рабиша на запад до село Белотинци на изток. Някои от скалите достигат до 200 м. височина.

Всяка скала си има име, което пасва на нейната форма или някоя от характеристиките й. За някои от скалните образувания има предания, които са стигнали до нас дори в няколко варианта. Затрогваща е тъжната история за монахиня Валентина и овчаря Антон, останала е легенда и за друга красива българска девойка, която стои зад скалите, наречени Ученичката и Дервишът, красивата дъщеря на местен златар Златинка. Разказ за любов и смърт таи според местните и Боров камък от Фалковската група, която разказва за любовта на овчаря Божан и хубавата Елена.

Като приказка звучи и легендата за появата на Близнаците от Збеговската група. Тя разказва за семейството на Радул и Благуна – богати, но щедри и всеотдайни хора, които с мечтаели да имат рожба. Страховита история разказва за появата на Орлов камък от Фалковската група. Като знак за признателност към смелостта на смелия хайдутин Велко сред Белоградчишките скали се дали име на канарата Велкова глава, разказват местните.

За някои от скалите няма легенди, а са им дадени имена заради причудливите им форми. Така Момина скала е оприличена на глава на младо момиче, а Пчелен камък е именуван заради рояците диви пчели в подножието му. Името на скалата Кукувицата идва оттам, че когато през нея свистят ветровете, звукът много напомня песен на кукувица.

На изток във Фалковската група се намира Момина скала (с форма на глава на момиче), Пчелен камък, Орлов Камък и Боров камък.

Збеговската група включва каменните формации носещи имената: Близнаците, Магаза, Борич и Еркуприя.

Централната група е съставена от най-разнородни и многобройни скални релефи, носещи имена на животни, хора, които действително спират дъха с поразителната си прилика с даденото им от хората име. Ето както може да се види в този регион:

• Мислен камък
• Конникът
• Мадоната
• Дервишът
• Метохът
• Ученичката
• Овчарчето
• Адам и Ева
• Велкова глава
• Кукувицата
• Гъбите
• Мечката
• Лъвът
• Камилата
• Монасите              

Белоградчишката крепост, или известна като „Калето“ в региона е една от най-запазените в страната. Съществува още от римско време. Построена е вероятно между 1 и 3 век сл.Хр. с цел да контролира пътя за град Рациария ( в близост до село Арчар, около Видин). След римския период, крепостта попада в пределите на Византия, и в последствие в края на 7 век е част от територията на новосъздадената Българска държава.

По времето на цар Иван Срацимир (1356г.-1396г.) крепостта била разширена и укрепена. През 1396 година османците я завладели и по-късно я преустроили. В нея е бил поставен гарнизон за защита на западната част на империята и за потискане на въстанията на българите.

През 1850 г., когато Белоградчишкото въстание било разгромено, водачите му били извадени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. На това място днес се издига паметник в чест на подвига им. През 1885 г., по време на Сръбско-българската война (1885 г.) крепостта последно е била използвана като военно съоръжение. Обявена е за архитектурно-строителен паметник в бр. 41 на Държавен вестник от 1965 г.

Крепостта се състои от 3 двора с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени (височина до 10 м) са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15-16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

Най-високата точка на крепостта, наречена Първа плоча, разкрива красива гледка към Стара планина.

Преди няколко години крепостта получи международна слава, когато чужди туристически издания я описаха като излязла от филмите „Властелинът на пръстените“ по книгите на Дж. Р. Р. Толкин.

На 25 км от скалните шедьоври на природата се намира една от най-големите български пещери – Магурата (над 2500 м). Единствено в нея могат да се видят скални изображения, рисувани с прилепно гуано (тор). 10 000 г. пр. Хр. В района са открити над 100 пещери, представляващи предизвикателство за любителите на силни усещания и приключения. На 6 км от Белоградчик се намира и пещера „Козарника“, където е открито най-старото сведение (предполага се) за присъствието на хора в Европа.