Danielatravel

Пътувахме из Южна България един уикенд и съвсем спонтанно решихме да отдадем подобаващо внимание на един процъфтяващ в последните години град и околните му забележителности, там където се събират трите държавни граници – на България, Гърция и Турция Свиленград.

Свиленград се намира на 70 km, 150 km и 300 km югоизточно, съответно от Хасково, Пловдив и София, на 2 km северно от гръцката и на 14 km северозападно от турската граница, на 30 km и 265 km северозападно, съответно от Одрин и Истанбул. Той е е една от входните врати на България. Благодарение на близостта му до граничния пункт и разцъфащата търговия и казина построени след 90 те години, облика на града значително се е облагодорил и демографически града се е запазил, въпреки миграционите тенденции в страната към колемите градове. През последните години градът си спечели прозвището „Лас Вегас на Балканите” основно заради многобройните казина.Със влизането в града ни направиха впечатление спретнатите паркови алеи, красиво оформените пътни зелени площи и правите улици. Видимо градът беше добре поддържан и приветливо подканващ гости и туристи.

Свиленград е разположен по двата бряга на река Марица, в нейната долина, ограничена от Източните Родопи и Сакар планина. Над река Марица достолепно е издигнат монолитен мост, известен като моста на Мустафа, който от 490 години е надкрачил реката и е гордостта на местните жители, както и архитектурен артефакт със национална стойност.

Старият мост навремето е бил част от комплес постройки, наречени кервансарай, джамия, чаршия и хамам, но в днешно време е единствената структура останала от целия архитектурен ансамбъл. Свиленградският каменен мост е построен по нареждане на Дамад Мустафа паша през времето на султан Сюлейман Великолепни (1520 – 1566) през 1529 година За строителството са отишли 706 парапетни блока. Надписът в чест построяването на моста представлява мраморна барелефна плоча, поставена в средата на моста. Арабското изписване на думите „…вечно добро дело“ в надписа дава годината на завършването му 1529 г. Преводът на текста гласи:

Архитектурата на мостта е на признатия майстор от турски произход Мимар Синан. Той е един от най-великите архитекти на Османската империя, с неговото име са свързани Баня Баши джамия в София , Стари мост в Мостар, джамиите „Сюлеймание“ в Истанбул и Селимие в Одрин, съдейки по стилистиката на архитектурата им.

На мен лично мостът много ми напомни на този от Мостар, който преди години бях посетила. Елегантен, почти изящен, но достатъчно стабилно проектиран и изграден за да издържи пред разрухата на времето.

Мостът е бил първо детайлно реставриран по време на социализма, като тогава са били поставени каменни повета върху оригиналната му настилка. Втората голяма реставрация е била съвсем наскоро, продължила 21 месеца и е завършила през 2016 година.

Тук искам да предам една красива легенда за моста, която се носи и до ден днешен и придава една приказна очарователност на моста, като история, излязал от устата на Шехерезада.

Според легендата, след като Мустафа построил моста, султанът Сюлейман се прехласнал пред красотата му и поискал да го купи за своя хаир, като предложил на Мустафа паша похарчените за него четиристотин кесии алтъни ( златни монети в Османската Империя). Тъй като много се гордеел с този мост, Мустафа паша не искал да се съгласи, но и се притеснявал да не огорчи султана. Затова го помолил да го остави да размисли.

Прибрал се Мустафа паша в конака си и се отдал на размисъл. Един ден и една нощ не мигнал и след безсънната нощ ,решил да не продава моста. Но се страхувал от султана, че ще му го отнеме против волята, и затова взел решение да отнеме живота си и се отровил.

Когато научил за кончината на Мустафа, султанът побеснял, че със смъртта си, пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през моста, да загуби най-свидното, което има.Дълго време никой не се осмелил дори да стъпи на моста.

Бащата на Мустафа паша мислил какво да направи, че да им върне отново това, за което синът му жертвал живота си. Един ден, твърдо решен да премахне проклятието, старият паша потеглил към моста – нямало какво повече да губи, но искал делото на сина му да има смисъл за хората.

Тук легендата за стария мост завършва. Построен за доброто на хората, защитен с цената на живот, проклет, а после спасен от бащината любов, символът на Свиленград е като че ли едно доказателството за народните поверия, според които здравината и устойчивостта на мост или сграда трябва да се откупят с цената на човешки живот.

Има макет наблизо до моста с целия комплекс, от който той е бил част. Разбрахме, че вечер мостът е красиво осветен . Разходихме се за да видим грациозната структура в далечина и в близост до нея, покрай Марица видяхме няколко пейки-книги, които много ни впечатлиха като идея за отдих!

Посетихме също църквата „Света Троица“ в града, както и се снимахме до паметника на загиналите по време на щурма на Одрин през 1913.

Зелените площи в града и около централната улица бяха безупречно поддържани и подканваха за разходка из тях. Поддадохме се на изкушението и поседнахме на новите скамейки за да починем сред горещия следобед.

На края на деня, който завърши са прословутото свиленградско малеби, се запътихме за следващата ни дестинация Мезек, където щяхме да продъжим пътешевствието във времето.Легендата за моста и Мустафа щеше да ни остане като най-яркия спомен от китния Свиленград.